— Благодаря — отвърна Брамал, без да сваля поглед от прозореца.
Накамура се върна в колата си, а мъжът, застанал до входа на пералнята, отново я проследи с поглед. Тя потегли към полицейското управление и пристигна там рано. Включи компютъра си и отвори търсачка. Въведе думите: Брамал, Терънс, частен детектив, Чикаго. Попадна на цял куп резултати. Мъжът се оказа шейсет и седем годишен, бивш агент на ФБР с дълга и бляскава кариера. Разплел множество случаи. Удостоен с медали и награди. Сега ръководел собствен бизнес. Обслужвал елита. Не се рекламирал. Вземал скъпо. Човек трудно можел да го наеме. Но затова пък бил истински специалист. Предлагал една-единствена услуга. Издирвал безследно изчезнали.
7
Когато Ричър се събуди, предположи, че обедният час пик в ресторанта вече е отминал. Чувстваше се отлично след физическите усилия, които бе положил пред бара предишния ден. Нищо не го болеше. Погледна се в огледало. Имаше леко охлузване на челото от удара с глава, който бе нанесъл на четвъртия рокер. И дясната му ръка като че ли бе станала по-чувствителна. Все пак бе повалил трима противници с нея. Нямаше ожулвания по протежение на костта, но кожата изглеждаше два пъти по-дебела от обичайното. И зачервена, тук-там с точици като от убождане. Явно ръката му бе пострадала, въпреки че носеше риза с дълги ръкави. Случваха се такива неща. Понякога в ръката му се забиваха зъби или парченца кост от счупени носове. Но нищо, за което да се тревожи. Беше си все същият. В отлична форма.
Взе душ, облече се, отиде в ресторанта, който започваше да се изпразва, и си поръча закуска. Помоли за монети от двайсет и пет цента в рестото, след което отиде до телефонния автомат край вратата. Набра един номер, който бе запаметил преди много години.
Вдигнаха му след второто иззвъняване.
— „Уест Пойнт“ — каза женски глас. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?
— Добър ден, госпожо — отвърна Ричър. — Възпитаник съм на академията и имам запитване, което, така или иначе, ще се озове във вашия кабинет, затова реших да се свържа директно с вас.
— Името ви, господине?
Ричър ѝ съобщи имената си, датата си на раждане, личния си номер на военнослужещ, годината, в която бе завършил. Чу жената да си записва всичко това.
— Какво е естеството на запитването ви? — каза тя.
— Трябва да идентифицирам кадет от випуск две и пета. Жена с инициали С. Р. С. Дребна на ръст. Това е всичко, с което разполагам в момента.
Служителката от кабинета на началника на „Уест Пойнт“ си записа и това.
— Журналист ли сте? — попита тя.
— Не, госпожо.
— В правоохранителните органи ли работите?
— Не и в момента.
— Защо тогава искате да я откриете?
— За да ѝ върна изгубена вещ.
— Можете да я изпратите тук. Ние ще ѝ я предадем.
— Знам, че можете да го направите — съгласи се Ричър. — И знам защо предлагате да процедирате по този начин. Тревожите се за куп проблеми, свързани със сигурността. А също и за такива, свързани с личната неприкосновеност. Когато бях в „Уест Пойнт“ положението беше съвсем различно, но въпреки това ви разбирам напълно. Нямате право да ми кажете нищо. Така и очаквах. Не искам да ви изложа на риск, повярвайте ми.
— В такъв случай се разбираме отлично.
— Направете ми една услуга. Проверете нейното име, проверете и моето. Помислете върху възможните обстоятелства. Тогава или ще останете доволна, че не сте ми съобщили името, или ще съжалите. Ще ви позвъня отново и вие ще ми кажете какво сте решили.
— Защо да съжалявам, че съм следвала процедурата?
— Защото ще осъзнаете, че точно в този момент в душата ви се прокрадват първите опасения, че випускник на „Уест Пойнт“ с инициали С. Р. С. може да е загазил. Може да е сам и да се нуждае от помощ. След което ще съжалите, че от самото начало не сте се отнесли сериозно към обаждането ми. И че не сте ми казали името ѝ колкото се може по-скоро.
— Кой сте вие всъщност?
— Проверете ме — каза Ричър.
— Звъннете пак — отвърна жената.
Ричър тръгна покрай мотела, измина цялата му дължина от край до край и се озова край бензиновите колонки, където мъж с вид на бездомник и палто, привързано с въже, въртеше нещо като неофициална стопаджийска борса. Събираше желаните дестинации от новопристигналите стопаджии и обикаляше периодично бензиностанцията, като извикваше названията им. Рано или късно някой шофьор, спрял да зареди, махваше с ръка и приемаше да качи някого, след което щастливият стопаджия даваше долар на глашатая и се качваше в камиона.
Добър бизнес. Ричър нямаше нищо против да плати долар. Не че се нуждаеше от помощ или късмет. Всички шофьори, които минаваха оттук, отиваха до Рапид Сити. Вярно, разстоянието бе над петстотин километра, но това бе първото място, където можеха да спрат, защото от тук до Рапид Сити нямаше абсолютно нищо. Пристигнеха ли там обаче, можеха да избират накъде да продължат — за Уайоминг, Монтана, Айдахо… Но преди това всички трябваше да минат през Рапид Сити.