Ричър намери кой да го качи само след минута и половина. Така се озова в кабината на огромен червен камион с бяло ремарке. В кабината — по-голяма от някои квартири, в които Ричър бе живял — имаше четири легла, разположени зад седалките. За случаите, когато вършели хамалска работа и местели цели къщи, обясни шофьорът. Момчетата можели да спят отзад и да пестят от мотели.
Шофьорът беше възрастен, подобно на повечето си колеги. Дали тази професия не замираше? Дали не бе станала прекалено трудна? Тези хора май бяха последното поколение превозвачи. Сега всички искаха да се прибират всяка вечер у дома.
Мъжът заяви, че ще пристигнат в Рапид Сити след пет часа и пет минути. Тази негова увереност се дължеше на обстоятелството, че бе минавал по този маршрут поне хиляда пъти досега. От високите им седалки се разкриваше панорамна гледка чак до хоризонта. Потеглиха бавно, шофьорът започна да сменя предавките, докато накрая се понесоха със сто и десет километра в час по равните участъци и още по-бързо по нанадолнището. Километричните знаци прелитаха един след друг. Петте часа плюс пет минути изглеждаха напълно възможни.
Както обикновено, шофьорът искаше да разбере къде отива временният му спътник и защо. Нещо като отплата за возенето. Дълга история за дълго разстояние. Поради някаква причина Ричър му каза истината. За заложната къща, пръстена, решението му да открие какво свързва двете. Решение, което не можеше да обясни напълно.
Шофьорът обмисля думите му през следващите петнайсет-двайсет километра. И накрая каза:
— Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо.
Ричър не отговори.
— Тя чете книги — обясни шофьорът. — И разсъждава върху разни неща.
— Дори не знам коя е собственичката на пръстена. Не знам името ѝ. Никога не съм я виждал. Как може да се чувствам виновен? Знам само, че го е продала.
— Не е задължително да е свързано с нея. Има една дума… мисля, че беше пренасочване. Или проектиране, макар че може да бъркам. Жена ми би казала, че се чувстваш виновен по съвсем друга причина.
— И каква е връзката?
— Далечна, предполагам. Не е задължително да си накарал друга жена да продаде пръстен или бижу. Не е нужно да е толкова очевидно. Жена ми би казала, че е свързано с друг провал, несправедливост или нещо подобно.
Ричър замълча.
— Жена ми би те посъветвала да обсъдиш нещата с твоята приятелка или съпруга.
Чан вече бе преполовила първия работен ден след връщането си. Може би бе поела нови случаи. А може би се бе върнала на летището.
— Кажи на жена си да продължи да чете — отвърна Ричър. — Струва ми се, че е много умна.
Както често се случваше, придвижването от магистралата до града се оказа най-трудната част от пътуването. Червеният камион бе прекалено голям, за да се движи из центъра. Ричър слезе на детелината в осем без десет вечерта, точно пет часа и пет минути след като бе потеглил. Разкърши се, вдиша дълбоко и се огледа. Минаваха доста коли. Пикапи, джипове, леки автомобили. Шофьорите им обаче не бяха настроени да качват стопаджии. Те слизаха от магистралата. Намираха се на края на своето пътуване. Бяха почти у дома. Почти в бара. Почти в апартамента на приятелката си. Почти там, закъдето пътуваха. Всички бързаха. Никой не искаше да спира и да качва някого. Не и в този момент. Хората вземаха стопаджии в началото на пътуването си. Не и в края му.
Надеждата му бе в някой шофьор, който преди петстотин километра е отказал да качи стопаджия, а после е съжалявал през целия път. Такива хора бяха готови да спрат при последните няколко километра, може би с тайната надежда стопаджията да се окаже в друга посока и така да спасят гузната си съвест, без да е нужно да правят усилие, но нямаха нищо против да качат някого и да го закарат десет-петнайсет километра по-нататък. Ричър прецени от опит — като взе предвид и трафика, — че подобен шофьор ще се появи след двайсет, двайсет и пет минути. Най-важният фактор в случая бе видимостта. Колкото по-рано те видят, толкова по-големи са шансовете ти. Благоразположеният шофьор ще има достатъчно разстояние да намали, да спре небрежно, да се усмихне през прозореца…
В крайна сметка изминаха четирийсет минути. Точно в осем и половина спря един додж. Шофьорът изглеждаше в добро настроение, но се извини, че отива само до центъра. А това идеално устройваше Ричър, който попита къде е кварталът с евтините хотели. Шофьорът отвърна, че ще минат само на две преки от него и той с удоволствие ще го упъти.