По-бедната част на града бе потънала в мрак. Слънцето бе залязло отдавна. На някои пресечки имаше улични лампи и част от тях светеха, но това съвсем не бе достатъчно. Ричър слезе от колата и тръгна на запад, измина цяла пряка при видимост, която не надхвърляше метър, и продължи по следващата, където положението бе същото. Накрая сви наляво и видя — точно както му бе обещал шофьорът на доджа — цяла улица с хотели от двете страни, плюс закусвални, бензиностанция и сервиз за гуми, което подсказваше, че това е популярен маршрут за влизане и излизане от града. Първият хотел вдясно имаше високо и ярко рекламно пано, което изреждаше предимствата му: Безплатна закуска, Безплатна кабелна телевизия, Безплатен интернет…
Първият хотел вляво контрираше с: Всичко е безплатно.
Ричър се съмняваше в това. Рекламата със сигурност не се отнасяше до самата нощувка. Но който не рискува, не печели. На рецепцията завари възрастна жена. Слаба и изискана. Имаше синя коса, толкова грижливо тупирана и лакирана, че приличаше на захарен памук. Сигурно бе на осемдесет. Нищо чудно да бе собственичка на хотела от самото му построяване. Ричър зададе въпроса, който го интересуваше, и жената се усмихна. Не, стаята се плащала, но всичко останало било включено в цената. Възрастната дама обясни това с игриво пламъче в очите. Ричър предположи, че тя е поставила рекламата „Всичко е безплатно“ в отговор — независимо дали забавен или заядлив — на хвалбите на съседите, а вероятно и като израз на отчаянието ѝ, че в тези дни каквото и да правиш, все ще се намери някой, който да го направи по-евтино от теб. Така „Всичко е безплатно“ се превръщаше в граница, отвъд която никой не можеше да премине.
Ричър плати стаята и попита:
— Къде наблизо мога да си изпера дрехите?
— Какви дрехи? — зачуди се жената. — Не видях да носите чанта.
— Теоретично. Ако носех чанта.
— Трябва да отидете в обществена пералня.
— И колко такива има тук?
— А на вас колко ви трябват?
— Някои може да са по-добри от други.
— От дървеници ли се притеснявате? Не би трябвало. Нали затова са пералните. Включвате сушилнята и те умират. Аз така правя с чаршафите.
— Радвам се да го науча — отвърна Ричър. — Колко обществени перални има в Рапид Сити? Любопитен съм, това е всичко. Искам да опозная града.
Възрастната дама се замисли и понечи да му отговори, но се спря. Държеше на точността, затова не искаше да разчита единствено на паметта си. Нуждаеше се от потвърждение. Извади местните „Жълти страници“ от чекмеджето. Провери на О, а после и на П.
— Три — отговори тя.
— Познавате ли собствениците?
Тя отново се замисли. Отначало изражението ѝ бе скептично — откъде можеше да познава такива хора, — но после се промени, спомни си кого е срещнала някога на събрание на местната търговска палата, по време на някоя политическа кампания или просто на коктейл.
— В интерес на истината, познавам двама от тримата — отвърна жената.
— И как се казват?
— Има ли значение?
— Търся човек на име Артър Скорпио.
— Е, той е третият — каза тя. — Изобщо не го познавам.
— Но сте чували за него, нали?
— Градът е малък. Хората говорят.
— И?
— Не се ползва с добро име.
— По-точно?
— Става въпрос за клюки. Не би трябвало да ги повтарям. Но племенницата на една приятелка работи в полицейското управление и казва, че досието му е доста дебело.
— Чух, че търгува с крадени вещи — каза Ричър.
— Полицай ли сте?
— Не. Най-обикновен човек.
— И какво искате от Артър Скорпио?
— Да му задам един въпрос.
— Трябва да бъдете крайно предпазлив. Скорпио не е никак дружелюбен.
— Ще го попитам любезно — обеща Ричър.
В „Жълти страници“ имаше карта на Рапид Сити. Възрастната жена я откъсна внимателно и отбеляза хотела и пералнята на Скорпио. Сгъна картата на четири и я подаде на Ричър. Предполагаше, че той ще отиде там на сутринта, но Ричър реши да не отлага. Наближаваше десет. Прекоси няколко потънали в мрак улици, а намереше ли светеща улична лампа, спираше под нея, за да разгледа картата. На един ъгъл видя супермаркет, който работеше до късно. Пералнята на Скорпио се намираше на половин пряка след него.
Ричър я откри на точното място, указано на картата. Зад отдавна изсъхнало дърво. В средата на улицата, в центъра на голяма сграда, която се простираше от пряка до пряка. В момента пералнята не работеше. Двукрилата врата бе затворена, а дръжките ѝ бяха омотани с верига, заключена с катинар. Самата врата бе стъклена, а до нея имаше широка витрина. Вътре цареше сумрак, виждаха се перални машини, строени в редица покрай стената, големи и призрачно бели, на другата стена — пластмасови столове, а над тях машини за монети, диспенсери за сапун, омекотител и салфетки. Всичко изглеждаше много евтино.