Ричър откри задната алея. Откри и вратата. Влезе през кухнята. И се озова в салона. Погледна през витрината и направи крачка вляво, за да види по-добре. Край предната врата на пералнята стоеше втори охранител. На вид същият като първия. Заел същата поза. Облегнат неподвижно на стената, облечен изцяло в черно.
Артър Скорпио бе взел предпазни мерки.
Там става нещо.
Ричър откъсна поглед от пералнята и огледа кафенето. Видя същия мъж, когото бе срещнал предишната вечер в магазина за хранителни стоки. Човекът с костюма и вратовръзката. Седеше до прозореца и надзърташе навън.
Глория Накамура постъпи както и предишната сутрин. Стана преди изгрев, взе душ, облече се, закуси и излезе от дома си час по-рано от обичайното. Отиваше на работа, но не веднага. Паркира колата на предишното място, излезе на улицата на Скорпио и почувства как погледът на горилата до входа на пералнята я проследява по целия път. Тя влезе в кафенето.
Масата ѝ бе заета. Отново. От същия мъж. Брамал, Терънс, частен детектив, Чикаго. Същият костюм, чиста риза, друга вратовръзка.
А по средата на помещението стоеше Голямата стъпка.
В това не можеше да има никакво съмнение. Този мъж беше огромен. Вярно, не беше гигант, но почти. Още малко и главата му щеше да опре в тавана. Раменете му приличаха на онези четири баскетболни топки, наредени една до друга, които тя бе виждала в салона на гимназията. А юмруците му бяха с размерите на пуйки за Деня на благодарността. Беше облечен в брезентов панталон и огромна черна тениска. Ръцете му бяха мускулести, целите в белези. Косата му бе ужасно рошава. Нищо чудно да нямаше гребен. Ъгловатото му лице бе покрито с набола четина. Очите му бяха светлосини като колата ѝ и се взираха право в нея.
Ричър видя дребничка азиатка в черен костюм с пола, може би униформа. Беше висока малко над метър и петдесет, не повече от четирийсет кила с мокри дрехи. Около трийсетте. Дълга черна коса, големи черни очи, красиво лице. Но без следа от усмивка. Изражението ѝ беше строго, сякаш се бе захванала с изпълнението на някаква много, много важна задача и тази строгост бе единственият начин да се справи с нея. Вероятно това бе самата истина, особено когато си висок метър и петдесет и два-три и тежиш четирийсет килограма. Ричър трябваше да признае обаче, че жената определено не бе плаха и срамежлива. Оглеждаше го невъзмутимо от главата до петите — от горе до долу и отляво надясно. Погледът ѝ подсказваше, че го познава отнякъде. Което бе невъзможно, защото Ричър бе сигурен, че никога не я е срещал. Щеше да я запомни. После предположи, че Джими Плъха е добавил описанието му към телефонното предупреждение. Защото Ричър не се съмняваше, че той се е обадил на Артър Скорпио, за да прикрие задника си. Идва огромен тип с черна тениска. Възможно бе азиатката да работи за Скорпио, който да я е уведомил за неканения гост. А може би тя бе най-обикновена служителка в някой близък офис, недоволна, че е трябвало да стане толкова рано днес.
Ричър извърна поглед. Мъжът с вратовръзката продължаваше да се взира през прозореца. Изражението му говореше за спокойствие и сдържаност. И уравновесеност. Приличаше на човек, който е в състояние да отговори любезно на всеки разумен въпрос. Възможно бе и друго — това да е обикновено професионално умение. Като на човек, чието място в йерархията изисква старомодна учтивост. Непознатият напомняше на Ричър за някои полковници от армията — мълчаливи, сдържани, дисциплинирани, малко старомодни на вид, но водени от вътрешна енергия и увереност.
Ричър се настани на една маса до стената, откъдето можеше да гледа над главата на мъжа с вратовръзката и да наблюдава пералнята. А там не се бе случило нищо ново. Охранителят продължаваше да подпира стената. Вътре светеше, но още нямаше клиенти.
Появи се сервитьорката и Ричър си поръча обичайната закуска — кафе плюс голяма порция палачинки с яйца, бекон и кленов сироп. Кафето пристигна първо. Черно, силно, горещо. Явно бе приготвено току-що. Много добре.