В този момент азиатката седна на масата му.
Извади малък винилов калъф от дамската си чанта. Отвори го и го протегна, за да може Ричър да го види по-добре. Вляво имаше златиста значка. Вдясно — служебна карта със снимка. На нея пишеше: Накамура, Глория, инспектор, ПУ Рапид Сити. Лицето на снимката бе нейното: същите черни очи, същото строго изражение.
— Случайно вчера да сте били в Уисконсин? — попита тя.
Което подсказа на Ричър, че Джими Плъха наистина е позвънил на Артър Скорпио. Както и че местната полиция подслушва телефоните на Скорпио. Това означаваше, че в момента го разследват. Вероятно стенограмата от обаждането на Джими вече бе приложена към досието му.
На глас обаче Ричър каза нещо съвсем друго:
— На какво основание ми задавате подобен въпрос, дори като полицай? Имам право на личен живот, имам право да ходя където си искам. Това гласи Първата поправка. А също и Четвъртата.
— Отказвате ли да ми отговорите?
— Боя се, че нямам избор. Служил съм в армията. Положил съм клетва да спазвам Конституцията. Не мога да я наруша точно сега.
— Как се казвате?
— Ричър. Първото ми име е Джак. Нямам второ име.
— И какво сте правили в армията, господин Ричър?
— Бях военен полицай. Разследвах престъпления като вас.
— И сега имате частна практика?
Докато задаваше този въпрос, Накамура погледна към мъжа с вратовръзката.
— Онзи човек частен детектив ли е? — попита Ричър.
— Отказвам да отговоря на въпроса ви.
Той се усмихна и каза:
— Е, аз не съм частен детектив, а най-обикновен гражданин. Какво ви съобщиха от Уисконсин?
— Не смятам, че трябва да ви кажа.
— Можете да споделите с мен, като полицай на полицай. Колеги сме.
— Така ли?
— Ако желаете.
Накамура прибра служебната си карта и извади мобилния си телефон. Плъзна пръст по дисплея и отвори папката с аудиозаписи. Избра един и го пусна. Ричър чу синтетични звуци, характерни за бар, последвани от гласа на Джими Плъха. Звучеше нервно и забързано. Каза следното: „Артър, Джими е. Появи се някакъв тип. Разпитваше за един предмет, който получих от теб. Явно проследява снабдителната верига. Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб“.
Накамура докосна бутона за пауза.
— И защо смятате, че това съм аз? — попита Ричър.
Тя докосна дисплея отново и записът продължи.
Джими каза: „Видиш ли го, отнеси се сериозно към него. Това е съветът ми. Този тип е като Голямата стъпка, излязъл от гората. Успех“.
Накамура изключи телефона си.
— Голямата стъпка? — възкликна Ричър. — Това не е много ласкателно.
— За какъв предмет става въпрос? — попита Накамура.
— Има ли значение? — отвърна Ричър. — Искам само да задам на Скорпио един въпрос. После ще си тръгна.
— Ами ако не ви отговори?
— Джими от Уисконсин ми отговори.
— Какъв предмет? — повтори Накамура.
Ричър бръкна в джоба си и извади пръстена. Уест Пойнт 2005. Златен филигран, черен камък, малък размер. Остави го на масата. Накамура го взе. Сложи го на безимения пръст на дясната си ръка. Влезе с лекота. Дори ѝ беше широк. Но тя все пак бе висока метър и петдесет и два-три и тежеше около четирийсет кила. Пръстите ѝ бяха тънки като моливи.
Накамура свали пръстена. Претегли го в дланта си. Погледна гравираните инициали.
— Коя е С. Р. С.? — попита тя.
— Нямам представа — отвърна Ричър.
— Каква е историята?
— Намерих го в една заложна къща в малко градче в Уисконсин. Човек трудно се разделя с подобна вещ. Тази жена е полагала огромни усилия в продължение на четири години, за да заслужи подобен пръстен. И всеки ден някой се е опитвал да я пречупи и да я накара да се откаже. Така стоят нещата в „Уест Пойнт“. Учила е там в годините непосредствено след Единайсети септември. Трудни години. А след тях дойдоха още по-трудни — Ирак, Афганистан… Предполагам, че тази жена би могла да продаде колата си или часовника, който е получила от леля си за Коледа, но не и пръстена.
— Джими ли е собственикът на заложната къща?
Ричър поклати глава.
— Не, той е местен рокер. Известен е като Джими Плъха. Продал е пръстена заедно с още куп дреболии. Получил ги е от Артър Скорпио тук, в Рапид Сити. Затова искам да разбера как са попаднали у Скорпио. Това е единственият въпрос, който искам да му задам.
— Няма да ви каже.
— Същото твърдеше и собственикът на заложната къща по отношение на Джими Плъха.
Накамура не отговори. Погледна през прозореца. На отсрещния тротоар не се случваше абсолютно нищо. Сервитьорката се върна със закуската на Ричър. Палачинки, яйца, бекон, кленов сироп. Изглеждаше добре. Той помоли за още кафе. Накамура си поръча чай и пълнозърнест мъфин. Ричър прибра пръстена в джоба си.