Мъжът с вратовръзката стана и си тръгна.
В пералнята не се случваше нищо.
— Какъв частен детектив е той? — попита Ричър.
— Не съм казала, че е частен детектив — отвърна Накамура.
— Аз ви споделих някои неща. Сега е ваш ред.
Сервитьорката донесе мъфина на Накамура. Беше голям колкото главата ѝ. Тя отчупи залче с размерите на грахово зърно и го лапна, след което каза:
— Идва от Чикаго. Името му е Тери Брамал, пенсиониран агент от ФБР. Специалист в издирването на безследно изчезнали.
— И кого търси тук?
— Нямам представа.
— Да не би Скорпио да се занимава и с отвличания?
— Едва ли.
— И въпреки това господин Брамал от Чикаго наблюдава неговата пералня. Не само тази сутрин. Беше тук и снощи. Видях го в магазина за хранителни стоки.
— Пристигнали сте снощи?
— Доста късно — кимна Ричър.
— Пристигнали сте директно от Уисконсин. Това означава, че случаят е важен за вас.
— Можех да дойда и по-рано, но се отбих в Сиукс Фолс и пренощувах там.
— Как измъкнахте името на Артър Скорпио от Джими Плъха?
— Попитах го любезно.
Накамура не отговори. Ричър се зае със закуската си, а тя отпи от чая си. Настъпи продължително мълчание. Накрая Накамура каза:
— Артър Скорпио не се радва на особена популярност в полицейското управление.
— Разбирам.
— Въпреки това съм принудена да ви предупредя официално да се въздържате от извършване на каквито и да било незаконни действия на места под наша юрисдикция.
— Не се притеснявайте — отвърна Ричър. — Само ще му задам един въпрос. Законът не го забранява.
— А ако не ви отговори?
— Предполагам, че това е само теоретична възможност.
Накамура извади визитка от дамската си чанта. Остави я на масата до чашата си с кафе и каза:
— Това са моите телефони. Служебен и мобилен. Позвънете ми, ако решите да поговорим. Скорпио е опасен човек, не го забравяйте.
Тя остави и пет долара на масата. За чая и мъфина. След което стана и си тръгна. Отвори вратата, излезе на тротоара и се скри от погледа му.
Отсреща не се случваше нищо.
Накамура бе забравила мъфина. Цял, недокоснат, като се изключи парченцето с размери на грахово зърно. Ричър го изяде и изпи още една чаша кафе. Поиска сметката и помоли за монети от двайсет и пет цента в рестото. Отиде в коридора, който водеше към тоалетната, и откри телефон на стената. Също като в онзи бар в Уисконсин, от който Джими Плъха бе позвънил на Артър Скорпио. Фоновият шум го бе показал ясно. Ричър бе видял Джими да заобикаля редицата от мотори, да тръгва към задната част на сградата и да влиза през задната врата. Там вероятно бе видял телефонния автомат и бе решил да предупреди Скорпио. Веднага, на място, докато Ричър бе още отвън и разговаряше с полицая. Явно Джими бе сметнал случая за спешен.
Ричър се облегна на стената така, че да продължи да гледа през витрината. Набра същия онзи номер, който бе запаметил преди години. Отговори същата жена.
— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Ричър.
— Един момент, майоре.
Знаеше чина му. Беше прочела досието му. Чу се щракване, настъпи тишина, последвана от ново щракване и накрая мъжки глас заяви:
— Говори началникът.
Началникът. Големият шеф. Който във всеки друг колеж или университет щеше да се нарича ректор.
— Добро утро, господин генерал — обърна се към него Ричър любезно, но неопределено, тъй като не знаеше името му.
Не следеше какво се случва в „Уест Пойнт“. Но началникът на военната академия бе задължително генерал. Обикновено умен и образован, понякога дори напредничав и либерален, но винаги труден противник.
— Вчерашното ви запитване бе крайно необичайно — каза генералът.
— Да, сър — отвърна Ричър по навик.
В подобни ситуации имаше само три възможни отговора: „да, сър“, „не, сър“ и „нямам оправдание, сър“.
— Бих искал да получа обяснение.
Ричър му разказа същата история, която току-що бе чула и Накамура: за заложната къща, пръстена и необяснимото чувство на безпокойство.
— И всичко се върти около този пръстен, така ли? — каза генералът.
— Струва ми се важен.
— Вчера сте предположили, че бивш кадет се намира в опасност.
— Възможно е.
— Но не сте сигурен.
— Може да е заложила пръстена, да го е продала или някой да го е откраднал от нея. И трите варианта предполагат злощастно стечение на обстоятелствата. Мисля, че трябва да научим повече.
— Ние?
— Тя е една от нас, господин генерал.
— Прочетох досието ви. Справяли сте се добре. Е, недостатъчно добре, че да заслужите паметник в двора на академията. Всъщност може и да сте се справяли отлично, но пак няма да получите паметник, защото прекалено често сте заобикаляли правилата.