Черният седан на Артър Скорпио спря до бордюра. Точно пред него. На нивото на бедрото му. Прозорецът се спусна надолу. Горилата, която допреди малко бе стояла до входа на пералнята, каза:
— Качвай се в колата.
10
Охранителят държеше в ръката си оръжие. Револвер. Доста износен и издраскан. Трийсет и осем калибров „Смит и Уесън“ с пет гнезда в барабана. С къса цев. Изглеждаше малък в ръката на охранителя. В дясната му ръка. Беше се навел над празната седалка и се прицелваше странично през отворения прозорец на предната дясна врата с извита ръка и усукано рамо.
— В колата — повтори той.
Ричър не помръдна. Имаше избор. Животът е пълен с възможности за избор. Най-лесната бе просто да си тръгне. Да продължи по тротоара в посоката, в която се бе движила колата. Десняк, който се прицелва от автомобил с ляв волан — това поставяше сериозен геометричен ребус. Предното стъкло пречеше. Шофьорът не можеше да стреля през него. Куршумът щеше да се отклони и да пропусне. А това не бе разумно. Рапид Сити определено не се нареждаше сред най-тихите и мирни градове в Щатите, но не бе и някой от южните квартали на Ел Ей. Стрелбата рано сутрин щеше да привлече внимание. Особено в центъра, близо до хотелите и ресторантите. Полицейските патрули щяха да реагират много бързо. И охранителят на Скорпио трудно щеше да обясни дупката в предното стъкло на колата.
Следователно горилата щеше да се помести. Щеше да изключи от скорост, да свали предпазния колан, да вдигне подлакътника, да се премести на другата седалка и да протегне дясната си ръка през прозореца. Което щеше да отнеме известно време. През което Ричър нямаше да стои на едно място. А онзи тип разполагаше само със стар револвер с шестсантиметрова цев. Това определено не бе точно оръжие. Гарантирано щеше да пропусне, особено при скоростта, с която щеше да се движи Ричър.
По-бързият вариант бе охранителят да се покаже през прозореца на шофьорската врата. Но как? Трябваше да се завърти странично, да плъзне горната част на тялото си навън и да освободи дясната си ръка, все едно облича тесен пуловер. Така първо щеше да се подаде навън чак до кръста, а после — да се завърти, да се прицели, да стреля. Само че в този момент най-вероятно щеше да загуби равновесие и да падне през прозореца. Неточно оръжие и стрелец, вкопчил се в страничното огледало. Комбинация, която изобщо не притесняваше Ричър.
Това означаваше, че най-добрият вариант на горилата бе да излезе и да заеме позиция зад отворената шофьорска врата. Както правят полицаите. Но в мига, в който Ричър чуеше скърцането на пантите, щеше да се шмугне в най-близката алея или пряка. Същото щеше да направи и ако чуеше колата да потегля. Патова ситуация. Сцените от типа „качвай се в колата“ изглеждаха добре на кино, но в реалния свят потенциалната жертва разполагаше с множество възможности за избор. Можеше да запази спокойствие и да отмине. Така щеше да оцелее и някой ден да отвърне на удара.
Ричър обаче не помръдна от мястото си.
— Искаш да се кача в колата? — попита той.
— Да, веднага — отвърна онзи.
— Тогава махни оръжието.
— Или?
— Или няма да се кача.
— Мога да те прострелям и да те кача ранен и окървавен.
— Не — отвърна Ричър. — Не можеш.
Трябваше само да направи една крачка вляво. Тогава на горилата щеше да се наложи да стреля през задното странично стъкло, да не говорим, че рамото му щеше да бъде плътно опряно в тапицерията и нямаше да може да се завърти. А и ченгетата щяха да пристигнат. Със светлини и сирени. И да зададат куп въпроси.
Мъжът зад волана нямаше избор. Той беше аматьор. Което бе добре.
— Прибери оръжието — повтори Ричър.
— Откъде да знам, че ще се качиш?
— С удоволствие ще посетя господин Скорпио. Той има информация за мен. Възнамерявах да се отбия по-късно, но след като и бездруго си тук, мога да му отида на гости още сега.
— Откъде знаеш, че работя за Скорпио?
— Телепат съм — отвърна Ричър.
Мъжът се замисли за миг, после прибра револвера в джоба на сакото си. Ричър отвори дясната врата. Колата се оказа стар линкълн. От онези с острите, ръбести форми. Същите, които се блъскат и горят по телевизията, защото са достатъчно евтини. Тапицерията бе от червен плюш, който се намираше в същото състояние като кадифето във фоайето на китайския ресторант. Протрито и мазно. Ричър се настани на дясната седалка. Постави ръка на подлакътника. Лявата му длан, която бе с размера на десертна чиния, увисна свободна. Охранителят я погледна за миг. Големи дебели пръсти и кокалчета като орехи. Целите покрити с белези. Човекът на Скорпио извърна поглед. Самочувствието му се изпари. Бе навлязъл в опасна територия, опасна дори за човек, който си изкарваше прехраната, като подпираше стените и плашеше хората.