— Не съм сигурен колко успешен бизнес върти. Колата му е отвратителна таратайка, която не струва и сто долара, а оръжието на горилите му е по-старо от теб.
— Колата добре ли работи?
— Предполагам.
— А оръжията щяха ли да свършат работа?
— Вероятно. Револверите обикновено са доста надеждни.
— Това е Южна Дакота. Хората са пестеливи. Аз лично смятам, че Артър Скорпио изкарва доста пари.
— Окей.
— Къде са револверите сега?
Ричър ги извади от джобовете си и ги остави на задната седалка.
— Благодаря — каза Накамура.
— Той крие нещо в офиса си — продължи Ричър. — По-логично беше да разговаряме там. И още по-логично беше да си тръгна през задната врата. Сигурно е предположил, че ще ме спреш и ще започнеш да ми задаваш въпроси. За него щеше да е по-добре, ако бях излязъл отзад. Той обаче не ми позволи. Трябва да проверите какво има там.
— Нуждаем се от съдебна заповед.
— Нали подслушвате телефона му. Може да изтърве някоя глупост. Залагам десет долара, че в момента звъни на Портърфилд в Уайоминг.
— Там ли отиваш?
— Веднага щом намеря карта. Бил в някакво градче на име Мюл Кросинг. Никога не съм го чувал.
Накамура извади телефона си. Плъзна пръст по дисплея, написа нещо, зачака и накрая каза:
— Намира се близо до Ларами.
Протегна телефона си, за да му покаже картата, и отбеляза:
— По-близо е до магистрала осемдесет, отколкото до деветдесет.
— Гъстотата на населението рязко намалява на запад от тук. За каквато и верига да става въпрос, тя се нуждае от повече разклонения, за да функционира нормално. Нищо чудно в Уайоминг, Монтана и Айдахо да има много Портърфилдовци, които захранват Скорпио, както притоците реката. Наблюдавате ли посетителите му?
— Опитваме се от време на време. Засичали сме коли и мотори на задната алея, някои от които с номера от други щати. Доста хора влизат и излизат през задната врата.
— Трябва да надникнете в задната стаичка. Обзалагам се, че не е пълна с кашони прах за пране. Този тип няма клиенти.
Накамура се замисли, после каза:
— Благодаря за отчета.
— Няма нищо — отвърна Ричър.
— Да те откарам донякъде?
— До автогарата. Ще взема първия автобус, който отива на запад към магистрала деветдесет. Ще сляза в Бъфало и ще продължа на юг към Ларами.
— Това трябва да е автобусът за Сиатъл.
— Да — каза Ричър. — Възможно е.
Ричър слезе от колата на Накамура, сбогува се с нея и ѝ пожела късмет. Не очакваше да я види отново. Купи си билет до Бъфало, Уайоминг, и зачака заедно с още двайсетина души. Стените на чакалнята бяха боядисани в светли тонове, а от тавана висяха квадратни флуоресцентни лампи. Отвъд прозорците се простираше голям и празен правоъгълник асфалт, където рано или късно щеше да се появи автобусът за Сиатъл. Идваше от Сиукс Фолс.
Накамура позвъни на приятеля си, техника, и го помоли да се свърже със своя човек в телефонната компания, за да провери на кого е звънял Скорпио през последния час, като обърне специално внимание на обажданията на номера, започващи с 307, кода на Уайоминг. Техникът ѝ отвърна, че няма какво да проверява, лейтенантът е подновил и електронното наблюдение над Скорпио. Всички разговори от мобилния и стационарния телефон на Скорпио се записвали директно върху харддиск. Накамура можела да се свърже с въпросния диск директно от служебния си компютър.
Имало само един проблем, обясни техникът. Скорпио не бил звънял на никого.
Ричър проследи през прозореца смяната на пейзажите — Южна Дакота отстъпи място на Уайоминг. Седеше на любимото си място — отляво, точно над задната ос. Повечето хора избягваха тази част на автобуса, защото се опасяваха да не друса много. Това място бе последният избор на всички и съответно — първият на Ричър.
Той харесваше Уайоминг. Харесваше суровата му природа и суровия му климат. И пустотата. Този щат имаше площта на Великобритания, но в него живееха по-малко хора, отколкото в град Луисвил, Кентъки. Според Бюрото за преброяване на населението на Съединените щати по-голямата част от него бе необитавана. Местните бяха непосредствени, откровени и добронамерени. Никога не досаждаха на непознати. Идеалното място за човек като Ричър.
Уайоминг го посрещна с високите си равнини. Тук есента вече бе започнала. Ричър зарея поглед над огромните жълтеникавокафяви пространства, отвъд които се издигаха високи планини. Магистралата — почти празна поради оскъдния трафик — се простираше като черна асфалтова панделка. От време на време някой камион изпреварваше автобуса бавно-бавно, като караше редом с него почти минута, преди да го задмине. Ричър се озоваваше очи в очи с шофьорите и техните празни кабини. Всичките бяха възрастни мъже.