Накамура поклати глава.
— Още един телефон за еднократна употреба.
— Къде се намира Мюл Кросинг?
— В окръг, който се простира на площ от осемнайсет хиляди квадратни километра. Обслужва се от шерифско управление, в което вероятно работят двама души и едно куче.
— Смяташ ли, че трябва да се правим на добри самаряни?
— Мисля, че сме длъжни.
— Добре, свържи се с тях сутринта. Стискай палци да ти вдигне човек, а не куче. Разкажи им цялата история. Попитай ги дали познават някой Били с ловна пушка и дърво.
Занемарената сграда наистина приличаше на поща по форма и размери. Беше семпла и бюрократична, но излъчваше достойнство. Сякаш искаше да каже, че писмата могат да стигнат навсякъде, дори до най-пустите и негостоприемни места. Нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито мрак могат да спрат пощальоните да обходят своите маршрути, гласеше неофициалното мото на американската пощенска служба. Хубаво мото. Но загубило своята сила. По пътя мина кола и фаровете ѝ осветиха избелелите дъски, запазили отпечатъка от металните букви, стояли на това място допреди двайсетина години: Пощенска служба на САЩ, Мюл Кросинг, Уайоминг. Отдолу с разкривени многоцветни букви, високи цяла педя, пишеше: Битпазар.
Табела, окачена на един прозорец, гласеше, че пазарът е затворен. Вътре беше тъмно. Вратата беше заключена. Нямаше нито звънец, нито чукало. Ричър отстъпи назад, за да види осветения горен прозорец. Под него имаше врата зад малка веранда със стъргалка за обувки в единия край и кофа за боклук в другия. Входът за жилищната част най-вероятно. Зад него сигурно бяха стълбите към втория етаж с осветения прозорец. Човекът живееше над магазина.
Нямаше звънец. Ричър почука силно на вратата. Зачака. Никакъв отговор. Почука отново, още по-силно.
— Какво има? — изрева някой.
Беше глас на възрастен човек, недоволен, че го безпокоят.
— Искам да поговорим — отвърна Ричър.
— За какво?
— Трябва да ви питам нещо.
— Какво?
Ричър не отговори. Просто зачака. Знаеше, че мъжът ще слезе. Беше служил като военен полицай в продължение на тринайсет години. Беше чукал на много врати.
Мъжът слезе. Отвори вратата. Беше около седемдесет, висок, но прегърбен, слаб, но с едър кокал.
— Какво има? — попита мъжът.
— Казаха ми, че тук живеят само пет-шест души — започна Ричър. — Търся един от тях. Което означава, че вероятността вие да сте този човек е около осемнайсет процента.
— Кого търсите?
— Кажете ми първо името си.
— Защо?
— Защото, ако вие сте човекът, когото търся, ще отречете. Ще се престорите на някой друг и ще ме пратите за зелен хайвер.
— Смятате ли, че ще го направя?
— Ако вие сте човекът — повтори Ричър. — Случвало се е и преди.
— Ченге ли сте?
— Бях някога. В армията.
Мъжът замълча.
— Синът ми служеше в армията.
— Къде по-точно?
— Беше рейнджър. Загина в Афганистан.
— Съжалявам.
— Не колкото мен.
— Не съм дошъл във връзка с армията — каза Ричър. — Отдавна я напуснах. Въпросът е личен. Търся един човек, за когото знам, че живее в Мюл Кросинг, Уайоминг.
— Но няма да ми кажете името му, докато аз не ви кажа моето. Защото, ако това съм аз, ще ви излъжа. Правилно ли съм разбрал?
— Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото.
— Ако бях издирван, щях да излъжа при всички случаи, нали?
Ричър кимна.
— Затова най-добре да ми покажете документ за самоличност.
— Знаете ли, имате железни нерви.
— Който не рискува, не печели.
Отначало мъжът не помръдна, явно се колебаеше какво да направи, но накрая поклати глава, усмихна се и извади портфейл от задния джоб на панталона си. Разтвори го и го подаде на Ричър. Вътре имаше шофьорска книжка, издадена в Уайоминг. Снимката бе негова. И адресът бе същият. А името бе Джон Райън Хедли.
— Благодаря ви, господин Хедли. Аз се казвам Ричър. Приятно ми е да се запознаем.
Възрастният мъж взе портфейла си и го пъхна в джоба си.
— Аз ли съм човекът, когото търсите, господин Ричър?
— Не.
— Така си и мислех. Не виждам причина някой да ме търси.
— Издирвам човек на име Саймур Портърфилд. Доколкото разбрах, всички го наричат Сай.
— Опасявам се, че малко сте закъснели за Сай.
— Защо?
— Мъртъв е.
— Откога?
— Някъде от осемнайсет месеца… от началото на миналата пролет.
— Един човек ми каза, че е бил в Южна Дакота преди шест седмици.
— Явно ви е излъгал. Смъртта му бе потвърдена извън всякакво съмнение. Случаят предизвика голяма сензация. Тялото на Сай бе открито полуизядено в планините. Решиха, че е бил нападнат от мечка, вероятно скоро след като се е събудила от зимен сън. Тогава са доста гладни. Други предположиха, че става въпрос за пума. Вътрешностите му бяха разкъсани, а това е характерно за пумите. После се появили гарваните, враните, енотите… Останките му бяха разпилени на голяма площ. Идентифицираха го по зъбите. И ключовете в джоба му. Мисля, че беше през април. Миналия април.