— На колко години беше Сай?
— На около четирийсет.
— И с какво се занимаваше?
— Влезте — каза Хедли. — И бездруго съм сложил кафе.
Ричър го последва по тясната стълба, която водеше към продълговато таванско помещение с островръх покрив и стени с чамова ламперия. Преградни плоскости разделяха помещението на няколко стаи. На печката къкреше кафеварка. Мебелите бяха с доста малки размери. Нямаше канапе и фотьойли. Стълбата бе прекалено тясна, за да минат по нея. Хедли наля две чаши кафе и подаде едната на Ричър. Кафето беше черно, гъсто и миришеше на прегоряло.
— С какво се занимаваше Портърфилд? — повтори въпроса си Ричър.
— Никой не знае със сигурност — отвърна Хедли. — Но винаги разполагаше с пари. Не прекалено много, но повече, отколкото ми се струваше логично.
— Къде живееше?
— Имаше хижа от дървени трупи горе в планината. На трийсетина километра от тук, на територията на едно старо ранчо. Наблизо не живее никой друг. Сай беше доста затворен.
— На запад от тук ли?
Хедли кимна.
— Тръгнете по черния път. Предполагам, че хижата е празна в момента.
— Кой друг живее в тази посока?
— Не съм сигурен. Виждал съм разни хора да отиват натам, но не ги познавам. Това вече не е поща.
— Тук ли живеехте, когато пощата работеше?
— Да, помня я от дете.
— Колко души са останали наоколо?
— Десет-двайсет.
— Казаха ми, че са пет-шестима.
— Това са само тези, които имат адресна регистрация и си плащат данъците тук. Но има много изоставени имоти. И куп нерегистрирани жители.
— Познавате ли една жена, която също е служила в армията? Много дребничка. Казва се Серина Роуз Сандерсън.
— Не — отвърна Хедли.
— Сигурен ли сте?
— И още как.
— Може да се е омъжила и да е с друга фамилия. Познавате ли някоя Серина?
— Не.
— А Роуз? Може да използва второто си име.
— Не.
— Добре — отвърна Ричър.
— За какво всъщност става въпрос?
Ричър извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. Уест Пойнт 2005.
— Този пръстен е неин. Искам да ѝ го върна. Казаха ми, че Сай Портърфилд го е продал в Рапид Сити преди шест седмици.
— Не е бил той.
— Очевидно.
— Вашето момче щеше ли да се раздели с нашивките си на рейнджър?
— Не и след всичко, през което мина, за да ги заслужи.
— Именно.
— Не мога да ви помогна — каза Хедли. — Мога само да ви гарантирам, че Сай Портърфилд не е продал този пръстен в Рапид Сити преди шест седмици. Причината? Бил е изяден от мечка или пума преди година и половина, и то в съвсем друг щат.
— Значи някой друг го е продал.
— Някой от тук ли?
— Възможно е. Шансът е петдесет на петдесет. Казват, че човекът е от Мюл Кросинг. Или е вярно, или не е вярно.
— Появяват се разни хора, но нямам представа кои са.
— Кой би могъл да знае?
Хедли се извърна на стола си и впери поглед в стената, сякаш виждаше пътя, който се виеше в мрака отвъд нея. Обърна се към Ричър и каза:
— През зимата собственикът на снегорина нощува в първата къща вляво. На три километра от тук. Предполагам, че той знае кой къде живее… нали вижда следите от колите, а и понякога ги тегли в снега.
— Три стандартни километра или три километра като в Уайоминг?
— На пет минути с кола от тук.
Което можеше да означава повече от три километра по черния път. При средна скорост от петдесет километра в час това можеше да означава четири километра. А при шейсет — пет километра. И още толкова в обратната посока.
— Имате ли кола? — попита Ричър.
— Имам пикап.
— Мога ли да го взема назаем?
— Не, не можете.
— Добре, а как се казва човекът със снегорина?
— Не знам фамилното му име. Мисля, че никога не съм го чувал. Но знам, че първото е Били.
13
Ричър излезе и тръгна към мястото, където черният път пресичаше шосето. Не се виждаше нищо, беше тъмно като в рог. Нямаше и светлини в далечината. Пътят под краката му бе покрит с дребен чакъл и пясък. Нямаше да е трудно да върви по него. Като се изключи тъмнината, разбира се. Не виждаше нито посоката, нито завоите, нито неравностите, нито наклона… нищо. Щеше да върви като слепец, да влачи бавно крака, да се блъска в огради, да се спъва в канавки. Три километра бяха прекалено голямо разстояние за това време на денонощието. Ако беше станал пощальон, щеше да се превърне в жестоко разочарование за пощенската служба.