— Какво се е случило според вас?
— Някой практичен човек би предположил, че Сай е убит с куршум или наръган с нож в стомаха и захвърлен в гората. Беше краят на зимата. По това време мечките и пумите са достатъчно гладни, за да се нахвърлят на труп. Птиците също. Както и енотите. Но не разполагахме с никакви улики, че става въпрос за убийство. Потвърдихме, че всички открити части от тялото принадлежат на Портърфилд. Трябва да призная, че то бе доста разкъсано. Но не намерихме нито куршум, нито нож. По костите имаше резки, но бяха следи от зъби на хищници. Извиках дори специалисти от университета да огледат тялото. Обявихме смъртта на Портърфилд за нещастен случай и нищо чудно да е било така.
— Какво знаете за самия Портърфилд? — попита Ричър.
— Много малко. Това е Уайоминг. Тук никой не досажда на другите. Не си пъха носа в чужди работи. Портърфилд живееше усамотено. Имаше сравнително нова кола, която беше навъртяла много километри. А това означава, че е пътувал доста. Една кутия за обувки на дъното на гардероба му се оказа пълна с пари. Само това намерихме.
— Колко пари?
— Почти десет хиляди.
— Не е зле.
— Съгласен съм. Иска ми се и аз да имах десет хиляди в гардероба. От друга страна обаче, сумата не беше достатъчно голяма, за да предизвика допълнително разследване.
— Но е оставила у вас впечатлението, че Портърфилд е човек, когото някой може да простреля в корема.
— Опитвам се да разсъждавам обективно и непредубедено.
— Появиха ли се приятели или роднини, които да задават разни въпроси?
— Никой.
— Добре — каза Ричър. — Благодаря.
— Няма за какво — отвърна Конъли. — Надявам се да откриете този, когото търсите.
— Това възнамерявам да направя.
14
Ричър тръгна на изток и измина километър и половина, преди да навлезе в университетското градче. Отби се в сграда, която имаше вид на административна, и попита къде е географският факултет. Хлапето на рецепцията приличаше на студент. Изглеждаше задрямало. Мина известно време, преди да осмисли въпроса и да попита:
— А какво ви трябва там?
— Искам да погледна една карта.
— Използвай телефона си, човече!
— Нямам телефон.
— Вярно ли?
— Освен това искам да видя местността с всички подробности.
— Ами тогава използвай сателитен изглед.
— В такъв случай ще видя само дървета. А и, както вече казах, нямам телефон.
— Вярно ли?
— Къде се намира географският факултет?
Хлапето посочи малко по-надолу по алеята и Ричър продължи натам. Пет минути по-късно намери сградата, която търсеше, и се озова пред друго хлапе зад друга рецепция. Този път момиче. При това будно. Ричър му каза от какво се нуждае и след малко момичето се върна, превито под тежестта на голям атлас на Уайоминг с твърди корици и размерите на две тротоарни плочи. Ричър взе атласа и го отнесе на една маса до прозореца. Отвори го и затърси югоизточните райони на щата. Откри Ларами, проследи двулентовото шосе към Колорадо и черния път при Мюл Кросинг.
Ричър беше учил в „Уест Пойнт“ по времето, когато разчитането на хартиени карти се бе преподавало като сериозна наука, която може да спаси живота на войника. Особеностите на релефа бяха от ключово значение за армията. Те можеха да наклонят везните в полза на победата или поражението. Ричър видя, че на запад от старата поща минава черен път, достатъчно широк, но криволичещ, тъй като следваше плавните контури на заобикалящия го терен — запустели равнини, които след около два километра преливаха в ниски хълмове, първи признаци за наличието на високи планини, разположени осемдесет километра по-нататък. Тук-там се виждаха огради, изобразени с толкова фини контури, колкото гравюрата върху стодоларовата банкнота. Имаше и миниатюрни поточета в синьо, и гори в зелено, и оранжеви хоризонтали, които ту се устремяваха нагоре, ту се спускаха надолу. Отляво и отдясно по протежение на следващите трийсетина километра имаше черни фермерски пътища, които водеха към едно или друго ранчо, обозначено с малко кафяво квадратче. Първото подобно отклонение вляво завършваше на три километра и половина от старата поща. Отначало вървеше на юг сред иглолистни гори, после извиваше на запад, правеше обратен завой на изток и завършваше отново на запад, в подножието на нисък хълм, чийто хребет бе с форма на подкова. Под хребета имаше две кафяви квадратчета. Къща и плевня най-вероятно. Домът на Били.
Следващото отклонение вляво започваше след пет километра в западна посока. Положението беше същото. Лъкатушен черен път, който се виеше наляво-надясно сред гори и хълмове и водеше до някакви постройки. Ричър можеше да използва този втори път и да се промъкне до къщата на Били от другата ѝ страна. Което би му осигурило известно предимство. Но това означаваше да тръгне по пътя покрай старата поща. И така да позволи на Били да го наблюдава в продължение на поне четирийсет минути. Хълмът се издигаше на стотина метра над пътя. От подобно разстояние Ричър щеше да прилича на миниатюрна точица, но не биваше да забравя, че онзи тип е предупреден и го очаква. Нищо чудно да имаше бинокъл. Или пък ловната му пушка да имаше оптически мерник. Което беше проблем.