Момичето от рецепцията го попита:
— Добре ли сте, господине?
— Чудесно — каза Ричър и отгърна страницата.
На юг положението ставаше много по-интересно. Следващото отклонение вдясно от двулентовото шосе след Мюл Кросинг започваше след пет километра. Беше горски път, който навлизаше в природен резерват, наречен „Рузвелт“. В дъното на страницата. Точно на щатската граница. Ричър предположи, че резерватът носи името на Теодор, а не на Франклин Рузвелт. Именно Теодор Рузвелт бе смятан за любител на природата, макар да бе обичал да ходи на лов за тигри и слонове. Сложно нещо е човекът. От горския път тръгваше същинска паяжина от просеки, които се виеха на север и завършваха на обратния склон на хълма, зад къщата на Били. Контурните линиите показваха, че хребетът се издига на трийсетина метра над нея. Ричър можеше да се промъкне на петдесет метра от ранчото, без Били да го види, независимо какъв бинокъл или оптически мерник имаше.
Умението да се четат карти наистина можеше да наклони везните в полза на победата или поражението.
Ричър затвори огромната книга с такова усилие, сякаш затваряше тежка врата. Момичето на рецепцията му каза да я остави на масата. Явно смяташе, че днес е направило достатъчно упражнения за бицепси. Ричър му благодари, излезе навън и тръгна на запад. Застана от дясната страна на улицата и протегна ръка. Само след минута спря някакъв брадат мъж с разрошена коса, може би ексцентричен професор в университета. Той обаче отиваше само до супермаркета, затова Ричър слезе на ъгъла на Трета улица и продължи на юг. Преди още да е излязъл от града, до него спря раздрънкан стар пикап. Ричър се качи и помоли шофьора да го остави пет километра по-надолу, до билборда с римските свещи. Шофьорът изглеждаше леко озадачен, сякаш се чудеше какво, по дяволите, ще прави там, но не попита нищо. Продължи да кара. Това е Уайоминг. Тук никой не досажда на другите. Не си пъха носа в чужди работи. Минаха под моста на магистралата и Ричър погледна наляво, към паркинга на мотела. Черния джип го нямаше.
15
Четирийсет минути по-късно Ричър стоеше на банкета на двулентовото шосе и гледаше как старият пикап изчезва в далечината. Началото на горския път бе обрасло в див пелин и преградено с тежка метална верига, увиснала ниско между два стари дървени стълба. Ричър я прескочи и тръгна по пътя. Намираше се на две хиляди и четиристотин метра над морското равнище и въздухът бе разреден. Запъхтя се от усилието, а главата му се замая леко. Гората бе предимно от ели и борове, окъпани от слънчевите лъчи. Тук-там жълтееха островчета от трепетлики. В горите Ричър можеше да се ориентира най-лесно къде е север по мъха на дървесните стволове. По-малкото количество мъх или дори липсата му означаваше, че посоката е изток, юг или запад. Редовната слънчева светлина се грижеше за това. Тук обаче планинският въздух бе прекалено сух и нямаше никакъв мъх. Затова Ричър се ориентираше по слънцето. Бе около десет сутринта, затова той следеше слънцето да се намира на четирийсет и пет градуса спрямо дясното му рамо, а сянката му да пада напред и вляво. Използваше всяка възможност, за да свърне леко на запад, и усети как склонът става все по-стръмен. След около час би трябвало да се добере до хребета. Представи си как Били оглежда хоризонта в съвсем друга посока. И продължи запъхтян напред.
Накамура влезе в кабинета на лейтенанта и каза:
— Ричър ми позвъни снощи.
— Кой? — попита шефът ѝ.
— Голямата стъпка. Невероятния Хълк.
— И?
— Помоли ме да изчакам един ден, преди да звънна на шерифа в Уайоминг.
— Защо?
— Съобщението на Скорпио не споменавало конкретно място, следователно шерифът нямал голяма полза от подобно предупреждение. Каза, че не иска да губи времето на никого.
— Колко мило.
— Останах с впечатлението, че се опитва да си осигури свобода на действие.
— Смяташ ли, че трябва да му я предоставим?
— Не е моя работа да преценявам подобни неща. Нито пък негова.
— Ние служим на гражданите на Рапид Сити и на никой друг. И в никакъв случай на шайка каубои от Запада.