Предната врата водеше към предната веранда. Която се намираше зад ъгъла. Ричър продължи напред бавно и предпазливо. Спря на крачка от ъгъла и се ослуша. Нищо, само тишина и лек полъх сред дърветата, грачене на врана в далечината. Но нито дишане, нито стъпки, нито скърцане на дъски. Нищо. Съвсем нищо.
Още една стъпка. Надникна зад ъгъла. Видя покрита веранда с парапет, два масивни дървени стола и люлка, окачена на четири дебели вериги. Нищо друго. Нито пушка, опряна на стената, нито Били.
Ричър се плъзна обратно покрай страничната стена до задната част на къщата. Спря за миг, заобиколи и продължи покрай задната стена. Провери първия прозорец. Кухня. В нея нямаше никого. До кухненския прозорец имаше врата от масивно дърво. Без прозорче. Подмина я и надникна през втория прозорец. Малка задна стаичка. С бюро и стол. Все така празна като останалите.
Не се чуваше нито звук. Ричър направи крачка назад към вратата. Логиката подсказваше, че Били е на втория етаж. Нали беше предупреден. От прозореца на втория етаж се откриваше несравнимо по-добра гледка. Можеше да наблюдава пътя откъм старата поща по протежение на два километра, ако не и повече. Щеше да разполага с шест-седем минути, дори някоя приближаваща кола да се движеше бързо.
Ричър хвана топката на бравата. Тя се завъртя. Вратата се отвори. Ричър я побутна леко. Въздухът в кухнята бе застоял. Видя дървени шкафове и студена печка. Мръсните съдове бяха в мивката. Вътрешната врата бе отворена. Тя водеше към дневната, която бе празна. Пепелта в камината сигурно бе останала от миналата зима. На стойка върху огнеупорните тухли висяха ръжен, четка и лопатка с дълга дръжка.
Ричър взе ръжена бавно и внимателно. Беше железен, дълъг около метър, с кука, щръкнала като палец на стопаджия. По-добре от нищо. Прокрадна се към подножието на стълбата. Ослуша се напрегнато. Не се чуваше никакъв звук.
Той се заизкачва по стъпалата. Това бе моментът, в който бе най-уязвим. Не можеше да направи нищо, ако Били се покажеше на горната площадка с пушка в ръка. Освен да запрати ръжена срещу куршума, но това едва ли щеше да свърши работа. И все пак който не рискува, не печели. Стълбата беше скована от разполовени дънери, дебели трийсетина сантиметра. Нямаше никаква опасност стъпалата да проскърцат. Ричър затаи дъх.
Добра се до върха. Право пред него се намираше полуотворената врата на банята, която бе разположена точно над кухнята. И беше празна. Вдясно от нея имаше друга полуотворена врата — на спалня, която също беше празна. После Ричър тръгна наляво и застана пред още две врати. Едната бе широко отворена. Отново празна стая. Другата врата беше затворена.
Той хвана ръжена с две ръце. Вдигна го пред себе си. Ти и аз, Били, помисли си той.
Коридорът бе застлан с парцалено килимче. Ричър стъпи върху него и тръгна бавно, предпазливо, безшумно. Спря на крачка от вратата. Бе голям привърженик на изненадата, на шока и ужаса, придружени от превъзхождаща сила. Навремето това се наричаше здрав разум, преди онези умници от Пентагона да започнат да измислят разни префърцунени имена на толкова прости неща. Ричър вдигна крак и се залюля леко напред-назад като състезател на висок скок, който се засилва, за да постави нов рекорд. Миг по-късно стовари подметката си върху вратата и връхлетя в стаята, размахал ръжена пред себе си.
Стаята бе празна. От Били нямаше и следа. Само неоправено легло, застоял въздух и трикрил прозорец с великолепен изглед към хоризонта. А там не се виждаше нищо освен същото стадо антилопи, които пасяха необезпокоявани на два километра от къщата.
Ричър бе претърсвал много къщи, затова откри ключовете за плевнята на първото място, на което провери — окачени на пирон, забит в стената близо до вратата на кухнята. Плевнята бе голяма едноетажна постройка, която миришеше на прах, лак за дърво и машинно масло. Имаше купища стари гуми, непотребни инструменти и резервни части, и дори гребло за снегорин, оставено на земята. Не че вътре имаше снегорин или дори кола. Нищо интересно. Ричър се върна в къщата, застана на предната веранда и огледа околността. Впери очи в черния път, проследи го бавно, стъпка по стъпка, сякаш движеше пръст върху карта. Стигна чак до старата поща и магазина за фойерверки.
Никой не идваше насам. Над черния път не се виждаше дори облаче плах.
Ричър започна от долния етаж и претърси методично къщата, а часовникът в главата му го караше да се връща на верандата на всеки шейсет секунди, за да оглежда околността. В кухнята не откри нищо интересно. В дневната също. Явно Били обичаше реда, макар да не изпадаше в крайности. Домът му бе относително чист и подреден. Вещите му не бяха нито прекалено скъпи, нито прекалено евтини. Очевидно живееше сам.