Задната стаичка бе превърната в кабинет. Бюро, стол и шкаф. На бюрото бе оставен мобилен телефон. Най-обикновен модел. Старомоден, но не стар. Включен към зарядно. Иконката показваше, че батерията е напълно заредена. Надписът на дисплея гласеше: Ново съобщение.
Шейсет секунди. Ричър излезе на верандата и огледа околността. Никой не идваше. Върна се в кабинета. Самият той никога не бе притежавал мобилен телефон, но бе използвал някакви от време на време. Знаеше как да борави с него. Откри думите меню и старт в долната част на дисплея, а под тях — два малки продълговати клавиша. Натисна старт.
Чу напрегнато дишане, последвано от покашляне. Накрая прозвуча гласът на Артър Скорпио:
„Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно. Нищо сериозно всъщност. Просто нещо необичайно, което отдавам на лош късмет. Появи се един тип, който се опитва да проследи някакъв пръстен…“
Шейсет секунди. Ричър отново излезе навън и огледа хоризонта. Пак нищо. Върна се вътре и се качи в спалнята на втория етаж. Първо провери гардероба. Ей така, за развлечение. Отзад, точно под закачалките с овесените на тях панталони, откри четири кутии за обувки. Грижливо подредени две по две. В горните имаше обувки — бели маратонки в лявата и елегантни черни кожени обувки в дясната. От онези, които мъжете в провинцията обуват само когато отиват на сватба, на погребение или на среща с кредитния инспектор в банката. И двата чифта бяха носени, но не много. И двата чифта бяха четирийсет и втори номер. Панталоните на закачалките пък бяха с къси крачоли. Били беше дребен мъж.
Шейсет секунди. Ричър надникна през прозореца. Над черния път се виеше дълъг шлейф от прахоляк. Беше оцветен в охра и се носеше над коловозите, въртеше се спираловидно и се разсейваше бавно. Автомобил, който се движеше с висока скорост. Все още бе миниатюрна точица на хоризонта. Прекалено далече, за да се различат подробностите.
Ричър разполагаше с шест минути. Върна се в спалнята. Провери долните две кутии. Едната се оказа пълна с пари. Десетачки, двайсетачки и петдесетачки, използвани, омачкани и омазнени, подредени в дебели пачки, пристегнати с ластици. Може би десет бона. А може би повече.
Другата кутия бе пълна с бижута. Предимно златни, но не особени големи и скъпи. Златни кръстчета на верижки, златни обици, златни гривни, златни колиета…
И златни пръстени. Някои бяха венчални халки. Други бяха от онези пръстени, които си поръчват абсолвентите.
Ричър отиде до прозореца и надзърна навън. Прашният шлейф се бе проточил на повече от километър, сега увиснал неподвижно в настъпилото безветрие. А пред него се носеше тъмна точица, която се поклащаше, полюшваше, подскачаше. Стадото антилопи вдигна тревожно глави.
Миниатюрната точица като че ли бе черна. Подскачаше и залиташе ту наляво, ту надясно. Движеше се вероятно с шейсет-седемдесет километра в час. Може би с повече. А това подсказваше, че шофьорът познава пътя или пък много бърза, а вероятно и двете.
Ричър зачака. Колата намали скорост. Прашният шлейф я настигна. Колата зави към къщата.
Ричър предположи, че Били кара пикап. Малките снегорини обикновено бяха пикапи, на които окачваха гребла отпред. Зимни гуми, вериги, хидравличен механизъм за греблото и допълнителни фарове над кабината. Всички тези неща се сваляха през лятото и пикапът се връщаше към обичайния си силует. Преден капак, кабина и каросерия.
Силует, който Ричър не виждаше. Това не беше пикап. Беше обемист четвъртит джип. Черен джип. Покрит с прах и кал от пътуването. Ту се показваше, ту се скриваше сред дърветата. После излезе на открито и измина последните стотина метра по отъпканата червена пръст. Намали скоростта, зави и спря.
Беше тойота лендкрузър. С номера от Илинойс.
16
Ричър наблюдаваше от прозореца на втория етаж. Черният джип спря на известно разстояние от къщата. Шофьорската врата се отвори и навън излезе дребен мъж. Спретнат, с тъмен костюм, риза и вратовръзка. Тери Брамал. От Чикаго. Бивш агент на ФБР. Специалист по безследно изчезнали. Забелязан за последно предишния ден в Рапид Сити, в кафенето срещу обществената пералня на Артър Скорпио.
Брамал остана на място в продължение на няколко секунди, след което се отправи към къщата с решителна крачка.
Ричър слезе по стълбата. Тъкмо стъпи на долния етаж, и на вратата се почука. Той отвори.
Бившият агент отстъпи крачка назад от учтивост. Косата му бе сресана. Костюмът му бе същият, но ризата и вратовръзката бяха други. Ричър мигом разпозна изражението на лицето му. Самият той го бе използвал много пъти. Открито, любопитно, дружелюбно, дори извинително, но в същото време делово и сериозно. Изражение на опитен следовател. Което се промени за частица от секундата. На негово място се появи първо изненада, после объркване и накрая… накрая то отново стана делово и сериозно.