— Господин Брамал — поздрави го Ричър.
— Господин Ричър — отвърна Брамал, — видях ви вчера в онова кафене в Рапид Сити. А преди това в магазина за хранителни стоки. Позвънихте ми и оставихте съобщение.
— Точно така.
— Предполагам, че малкото ви име не е Били.
— Правилно предполагате.
— В такъв случай мога ли да ви попитам какво правите тук?
— И аз бих ви задал същия въпрос.
— Може ли да вляза?
— Къщата не е моя. Не мога да решавам такива неща. Нямам право да ви поканя вътре.
— Но виждам, че тук се чувствате като у дома си.
Ричър погледна в далечината зад Брамал. Облакът прах се бе разсеял. Стадото антилопи продължаваше да пасе спокойно. Пътят бе пуст. Никой не идваше.
— Какво искате от Били? — попита Ричър.
— Информация — отвърна Брамал.
— Няма го. Вероятно е излязъл преди двайсет и четири часа. Или повече. Вчера, горе-долу по това време, Скорпио му е оставил гласово съобщение, което мобилният му телефон определя като ново. Това означава, че все още не го е прослушал.
— Излязъл е без телефон?
— Беше включен към зарядното. Може това да не е основният му телефон. Прилича ми по-скоро на апарат за еднократна употреба, който се използва само при специални случаи.
— Прослушахте ли съобщението?
— Да.
— И какво се казва в него?
— Скорпио нарежда на Били да се скрие зад някое дърво и да ме застреля с ловна пушка.
— Да ви застреля?
— Съобщението съдържа и описанието ми.
— Доста нелюбезно от негова страна.
— Съгласен съм.
— Трябва да поговорим — каза Брамал.
— На верандата — предложи Ричър. — В случай че Били се върне.
Четири очи бяха за предпочитане пред две. Седнаха един до друг на дървените столове на Били. Брамал впери поглед на запад, а Ричър — на изток. Разговаряха, без да откъсват очи от пустошта пред себе си, без да поглеждат един към друг, което правеше общуването по-лесно в някои отношения и по-трудно в други.
— Кажете ми какво знаете — започна Брамал.
— Вие сте пенсионер.
— Това ли е всичко? То няма никакво значение. А и не е вярно. Правя втора кариера…
— Имах предвид, че сте пенсиониран агент на ФБР. Което означава, че не можете да пробутвате номерата, които толкова обичат федералните. Не можете да се появите, да започнете да задавате въпроси и да си тръгнете. Трябва да споделяте информация.
— Откъде знаете, че съм работил във ФБР?
— Каза ми го една полицайка от Рапид Сити. Накамура.
— Явно ме е проучила.
— Това им е работата на ченгетата.
— Какво ви интересува?
— Кого търсите?
— Опасявам се, че съм ограничен от правилата за конфиденциалност.
Ричър не каза нищо.
— Дори не знам кой сте вие — продължи Брамал.
— Джак Ричър. Без второ име. Военен полицай от запаса. Някои от колегите ви идваха на обучение при нас.
— А някои от вашите идваха при нас.
— В такъв случай сме напълно равнопоставени. Което означава, че за да получите информация, трябва да споделите информация, господин Брамал.
— С какъв чин бяхте?
— Има ли значение?
— Знаете, че има.
— Майор.
— Поделение?
— Предимно Сто и десета специална част.
— Какво представлява тя?
— Нещо като ФБР, но с по-хубави прически.
— Присъствието ви тук свързано ли е с армията?
— Задължително ли е?
— Говоря сериозно. Клиентите обичат дискретността — обясни Брамал. — Част от работата ми е да не позволявам една или друга история да добие публичност. Откъде да знам, че не работите за някой новинарски сайт например?
— Не работя за новинарски сайт. Каквото и да означава това.
— А за кого?
— Не работя.
— Тогава защо сте тук?
— Разкажете ми за клиента си, господин Брамал. В най-общи линии, ако желаете. Без никакви имена… засега. Без подробности, които да ми позволят да го идентифицирам.
— Можеш да ме наричаш Тери.
— А ти можеш да ме наричаш Ричър без „господин“. И престани да увърташ.
— Клиентът ми живее в района на Чикаго и се тревожи за своя роднина.
— Защо се тревожи?
— Изгубили са връзка преди година и половина.
— Какво те отведе в Рапид Сити?
— Обаждания от стационарен телефон.
— А какво те доведе тук?
— Същото.
— Семейството, което се тревожи за своята роднина, от Уайоминг ли произхожда?