— Преди две години… Може би по-малко.
— Това ли е всичко?
— Разговорите им обикновено протичали сковано… напрегнато. Добре ли си, добре съм. И толкова.
— Може да не е бил Сай от Сайръс — каза Ричър. — Може да е бил Сай от Саймур. А това е малкото име на Портърфилд. Скорпио ми каза, че всички го наричали Сай. Предлагам да потърсим къде е живял. От там бих започнал аз. Може да открием нещо. Или някой съсед да се разприказва.
17
Старецът в пощата бе споменал, че Портърфилд живее в дървена къща сред хълмовете, на трийсетина километра по черния път, в старо ранчо зад ограда като онези, които Ричър бе видял на картата в университета, изобразени с толкова фини контури, колкото гравюрата на стодоларовата банкнота.
Лендкрузърът на Брамал разполагаше с навигационна система, която показваше на екрана само черния път и нищо повече. Затова двамата решиха да следят километража, докато пътуват на запад, и да броят изминатите километри. Колата бе чиста, подредена и функционална като самия Брамал. Носеше се напред без никакво усилие и създаваше усещането, че може да пътува по неравни черни пътища чак до края на света.
— Кога двете сестри са се срещали очи в очи за последен път? — попита Ричър.
— Преди седем години — отвърна Брамал. — След третата мисия на Сандерсън. Срещата не е минала добре. Предполагам, че затова са решили да не повтарят тази грешка. Оттогава са разговаряли само по телефона.
— Сандерсън е била ранена в даден момент.
— Не знаех. Госпожа Макензи никога не го е споменавала.
— Възможно е самата тя да не знае. Сестра ѝ може да не ѝ е казала.
— Защо да го крие?
— Често се случва. Причините обикновено са комплексни. Може да не е искала да тревожи семейството си. Или да изглежда уязвима. Или да създава впечатлението, че търси съчувствие и помощ. Или да избегне обвинение в безразсъдство. Доколкото разбирам, сестра ѝ не е одобрявала постъпването ѝ в армията.
— Колко тежко е била ранена?
— Не знам — призна Ричър. — Но знам, че е получила „Пурпурно сърце“. Което може да означава всичко — от драскотина до загуба на крайник. Или на всички крайници. Някои се връщат у дома в ужасно състояние.
Километражът показваше, че са изминали тринайсет километра. Брамал потъна в продължително мълчание. После попита:
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Не мисля, че ще останеш очарован от резултата. Тя може да е инвалид или наркоманка. Или и двете. Може да не иска да бъде намерена.
— В такъв случай ще я оставя на мира. Не се опитвам да спася света. Искам само да разбера какво се е случило.
Изминаха шестнайсет километра. Хълмовете от двете страни на пътя ставаха все по-високи. Гънките на предпланините се надипляха все по-гъсто и тук-там се виждаха иглолистни гори. Като на пощенска картичка. Вятърът се усилваше. Опашката от прах след колата се носеше право на юг.
— Възможно е да има и посттравматичен синдром — каза Брамал. — Май всички, които се връщат от война, страдат от него.
— Така е — съгласи се Ричър.
Двайсет километра. По склоновете като жълто-оранжеви пламъци пламтяха трепетликови горички. Стотици и стотици отделни дървета, но обединени от един общ корен. Трепетликите образуваха подобни колонии, които представляваха общ организъм. Това ги превръщаше в най-големия жив организъм на Земята.
— Какво имаше предвид онзи старец? — попита Брамал. — Трийсет километра до къщата или трийсет километра до отклонението?
— До отклонението — отвърна Ричър. — Така беше с къщата на Били. Макар човекът да се бе объркал. И разстоянието да се оказа с двайсет процента по-голямо.
— С други думи, трийсетте километра може да се окажат трийсет и шест или четирийсет?
— Освен ако този път не е раздул и не ми е казал по-голямо разстояние от реалното. Може изобщо да не го бива с цифрите. Което отваря прозорец от десет-петнайсет километра.
— В такъв случай предлагам да свием по първото отклонение, което видим. Не мисля, че на подобно разстояние ще има повече от едно. Това е Уайоминг. Така че първото отклонение е нашето, без значение колко рано или късно ще се появи.
— Не е зле за федерален агент — отбеляза Ричър.
Отклонението се появи точно на трийсет километра от пощата. Браво на стареца. Отбиваше се вдясно от пътя и отвеждаше до висока дървена порта на ранчо, чието име бе изписано с толкова изтрити букви, че Ричър не успя да го прочете. Коловозите вървяха право на север в продължение на километър и половина, преди да се изкачат по хълма и да се скрият сред дърветата. Мястото, до което водеха, оставаше скрито от погледите на Ричър и Брамал.
Брамал спря колата.