— Младши и старши?
— На базата на възрастта и опита.
— И смяташ да ме предупреждаваш за опасностите, които крие всяка моя стъпка?
— Да, длъжен съм.
— Да пропуснем тази част, става ли? Да приемем, че вече си го направил. Така е по-забавно.
— Добре — съгласи се Брамал, — щом искаш да се забавляваш, влизай пръв.
Приносът на Брамал се изчерпваше с промушване на едната ръка през дупката в стъклото, завъртане на дръжката и отваряне на прозореца. Якето на Ричър беше ново, ризата също. Не искаше да ги изцапа с мухъл, което непременно щеше да се случи, ако се промъкнеше през отвора в комарника, както онези, които бяха проникнали в къщата преди година или година и половина, когато комарникът още е бил чист. Затова той просто го изтръгна от рамката, сгъна го на четири и го остави на верандата.
Най-добрият начин да се промуши през прозореца бе с краката напред и лицето надолу. Заради кухненския плот. Така щеше да завърши маневрата си, стъпил на крака, а не подпрян на ръце. Но тя не беше никак лесна. Изискваше акробатични умения. Още по-лошо щеше да бъде, ако под прозореца имаше мивка, чийто кран можеше да нарани Ричър на уязвимо място. За щастие, мивката на Портърфилд бе разположена на друга стена. Което улесняваше задачата на Ричър. Макар и незначително.
Той усети как краката му се озовават във въздуха, сви тялото си в кръста, стъпи здраво и се изправи. Огледа се. Кухнята бе пострадала от капризите на времето заради дупката в прозореца, но си личеше, че е била скъпа. Шкафовете бяха от масивно дърво, а плотовете — гранитни. Кухненските уреди бяха от неръждаема стомана. Всички имаха дисплеи, но потънали в мрак. Цареше пълна тишина. Хладилникът не бръмчеше, тръбите не шумяха. Нямаше ток, нямаше вода. Никой не плащаше сметките.
Ричър пристъпи в сумрака, излезе от кухнята и се озова в трапезарията. Оттам видя просторната дневна с висок островръх таван и камина, иззидана от камъни с размерите на гуми за трактор. Това бе луксозна планинска вила, демонстрация на пари и възможности. Обикновените горски хижи нямаха камини, издигнати с помощта на мотокари и хидравлични кранове. Техните бяха изградени от по-малки камъни. А и защо иначе някой ще прави висок като на катедрала таван, когато и най-обикновен би свършил работа?
Въпреки всичко къщата изглеждаше уютна. Ричър я хареса. Стените от дебели стволове бяха лакирани в цвят на пчелен мед. Мебелите изглеждаха удобни, но ненатрапчиви. Рафтовете бяха отрупани с ексцентрични колекции от животински черепи, интересни камъни, дори борови шишарки. Обстановката бе домашна, семейна. Но на богато семейство.
Той се върна в кухнята при счупения прозорец. Брамал надничаше през него.
— Няма от какво да се притесняваме — каза Ричър. — Като капсула на времето е. Което изключва обир. Всичко е на мястото си. Слоят прах е еднакво дебел навсякъде. Много е подредено. А това изключва и скитниците.
— Влизам — каза Брамал.
Ставите му се оказаха доста по-сковани от тези на Ричър, но и разстоянията между тях бяха по-малки, защото Брамал бе по-дребен. Така че се промуши по-лесно през прозореца. А когато се изправи, започна да оглежда наоколо по същия начин като Ричър.
Кухня, трапезария, дневна. Непокътнати.
— Не очаквах това — отбеляза той.
— В какъв смисъл? — попита Ричър.
— Ако имах къща в планината, бих искал да изглежда точно така.
— Нима наркодилърите нямат вкус?
— Обикновено не.
Ричър огледа коридора.
— Има спални в двата края — каза той.
— Не са били нито крадци, нито скитници. Кой тогава е счупил прозореца?
— Не е бил и шерифът — отбеляза Ричър. — Но също като него е бил професионалист и е дошъл с определена цел.
— Но къде е безпорядъкът? Когато професионалист претърсва къща, обръща всичко с главата наопаки!
— Може да са открили онова, което са търсели, още на първото място, където са погледнали. А може би точно така правят професионалистите. Или пък са знаели къде се намира онова, което са търсели. Или са дошли да върнат нещо.
— Какво нещо?
— Няма значение — отвърна Ричър. — Искам само да открия Сандерсън.
— Мислиш, че е била тук? Но това означава, че е била близка с наркодилър, който е бил намушкан или прострелян в корема.
— Сега пък започваш да се държиш като по-голям брат.
— Съмнявам се, че е имала подобна връзка. Би трябвало да си намери някой по-читав.
— Сандерсън е казала: „Млъкни, Сай, говоря по телефона“. Дори близначката ѝ твърди, че думите са прозвучали приятелски и че Сандерсън е изглеждала щастлива. В най-добрия случай двамата са били приятели.
— Още по-зле — отвърна Брамал, — защото човек сам избира приятелите си.