— Защо? — попита Хари и остави вестника.
— Някои от моите най-добри сестри са от чужбина и не искат да застават на свидетелското място от страх, че властите могат да открият, че имиграционните им документи не винаги са в безупречен вид, така да се каже.
— Това не е причина да си затваряме очите за подобни неща — възрази Хари.
— Нямаме особен избор, ако не искаме здравната ни система да се разпадне.
— Това не променя факта, че онзи тип е ударил медицинска сестра… — Хари отново погледна вестника — в събота вечерта, когато е бил очевидно пиян.
— Събота вечерта е уликата, която би открил Уилям Уоруик, след като разпита старшата сестра на болницата и разбере защо тя включва радиото всяка събота следобед в пет часа — каза Ема. Хари повдигна вежда. — За да чуе резултата от мача на "Бристол Сити" или "Бристол Роувърс", в зависимост от това кой отбор е домакин този ден. — Хари продължи да я слуша, без да я прекъсне. — Ако спечелят, нощта в спешното отделение ще е спокойна. Ако изкарат наравно, ще е поносимо. Но ако загубят, ще е кошмар, защото екипът просто няма да е достатъчен, за да се справи.
— Само защото местният отбор е изгубил, така ли?
— Да. Защото можеш да си сигурен, че местните запалянковци ще отидат да удавят мъката си и после ще потърсят върху кого да си излеят гнева. И изненада — някои от тях се оказват в спешното, където им се налага да чакат часове преди някой да успее да ги прегледа. И познай какъв е резултатът? Още сбивания в чакалнята, като понякога някоя сестра или доктор се опитва да се намеси.
— Нямате ли охрана, която да се справи с такива неща?
— За жалост не е достатъчна. А и болницата не разполага с достатъчно ресурси — седемдесет процента от годишния бюджет отиват за заплати, а правителството настоява за орязване на разходите и не иска и да чуе за подпомагане. Така че можеш да си сигурен, че следващата събота, ако "Роувърс" изгубят от "Кардиф Сити", ще се озовем в абсолютно същото положение.
— Мисис Тачър има ли идеи за справяне с проблема?
— Подозирам, че би се съгласила с теб, скъпи. Обесени, издавени и разкъсани на четири, всички футболни хулигани го заслужават. Но едва ли ще откриеш точно тази политика ясно формулирана в манифеста на консерваторите.
Д-р Ричардс провери пулса на пациента си — 72 удара в минута — и сложи още една чавка в листа.
— Още едно нещо, сър Хари — каза той, докато си слагаше латексова ръкавица. — Просто искам да проверя простатата ви.
— Хм — каза малко по-късно. — Май напипвам малка бучка. Трябва да я следим. Можете да се облечете, сър Хари. Като цяло сте в доста добра форма за мъж, наближаващ шейсетте. На тази възраст мнозина от нас се замислят за пенсиониране.
— Не и аз — заяви Хари. — Трябва да представя още един Уилям Уоруик, преди да се заема със следващия си роман, който може да ми отнеме няколко години. Така че трябва да доживея поне до седемдесет. Ясно ли се изразих, доктор Ричардс?
— Три по двайсет и още десет. Не мисля, че ще е проблем, стига да продължите да се упражнявате. — Той провери папката на пациента си. — Сър Хари, при последната ни среща тичахте по пет километра два пъти седмично и вървяхте по осем три пъти. Още ли го правите?
— Да, но си признавам, че престанах да си засичам времето.
— И продължавате със същия режим между двучасовите ви сесии за писане?
— Всяка сутрин, пет дни в седмицата.
— Отлично. Всъщност това е повече, отколкото успяват мнозина от по-младите ми пациенти. Само още два въпроса. Предполагам, че още не пушите?
— Изключено.
— А колко пиете средно на ден?
— Чаша вино на вечеря, но не и на обяд. Иначе бих проспал следобеда.
— В такъв случай ще доживеете до седемдесет без никакви проблеми, стига да не ви сгази автобус.
— Няма особен риск за подобно нещо, тъй като местният автобус минава през селото два пъти дневно, въпреки че Ема постоянно пише оплаквания до общинския съвет.
Докторът се усмихна.
— Типично за нашия председател. — Затвори папката, стана и изведе Хари към вратата. — Как е лейди Клифтън? — попита, докато вървяха по коридора.
Ема мразеше да се обръщат към нея с титлата лейди", защото смяташе, че не я е заслужила, и настояваше всички в болницата да продължават да я наричат мисис Клифтън или "госпожо председател".
— Вие ми кажете — отвърна Хари.
— Не съм неин лекар, но мога да ви кажа, че е най-добрият председател, който сме имали, и не съм сигурен кой ще намери достатъчно смелост да я смени, след като догодина мандатът ѝ изтече.