Примигна, обърна се и погледна зелените флуоресцентни цифри на часовника на нощното шкафче –5:07. Имаше предостатъчно време да обмисли началните редове, преди да стане.
Първата сутрин преди началото на нова книга винаги бе времето, когато се питаше защо. Защо да не си доспи, вместо отново да започва рутина, която ще продължи поне година и може да завърши с провал? В края на краищата беше преминал възрастта, на която повечето хора са се пенсионирали и са се оттеглили, за да се наслаждават на златните си години, както ги описваха застрахователните компании. И Бог му беше свидетел, че нямаше нужда от парите. Но ако трябваше да избира дали да почива на лаврите си, или да започне ново приключение, решението не бе трудно. Ема го описваше като дисциплиниран; Себастиан пък просто поясняваше, че е обсебен.
През следващия час Хари остана да лежи неподвижно със затворени очи, докато за пореден път прехвърляше през ума си първата глава. Макар да мислеше за сюжета вече повече от година, знаеше, че щом химикалката се задвижи по листа, историята ще се развие по начин, който не би могъл да предскаже дори само преди часове.
Вече беше обмислил и отхвърлил няколко варианта за начало и си мислеше, че най-сетне е избрал един, но това лесно можеше да се промени при някоя следваща чернова. Знаеше, че ако иска да грабне читателите и да ги пренесе в друг свят, трябва да го направи с първия абзац, така че в края на първата страница вече да са омагьосани.
Беше чел биографии на други писатели, за да разбере как работят. Единственото общо, което имаха помежду си, беше здравата работа, без заместители. Някои очертаваха целия сюжет, преди да посегнат към химикалката или пишещата машина. Други написваха първата глава и после съставяха подробен план за останалата част от книгата. Хари винаги се смяташе за късметлия, ако знаеше какъв ще е първият му абзац, да не говорим за първата глава, защото щом вземаше химикалката в шест сутринта, нямаше представа къде ще го отведе тя. Затова ирландците казваха, че не е писател, а шеначи[7].
Едно от нещата, които трябваше да реши преди да потегли на най-новото си пътешествие, бяха имената на главните герои. Хари вече знаеше, че книгата ще започне в кухнята на малка къща в Киев, в която момче на петнайсет или може би шестнайсет празнува рождения си ден с родителите си. Момчето трябваше да има име, което да може да се съкрати, така че когато читателите следват двете паралелни истории, самото име незабавно да им казва дали са в Ню Йорк, или в Лондон. Хари беше обмислял Джоузеф/Джо, което бе твърде тясно свързано със злия диктатор; Максим/Макс, но то щеше да е много общо: и Николай/Ник, което пък му се струваше прекалено царствено. Накрая се спря на Александър/Саша.
Фамилното име трябваше да е лесно за четене, така че на читателите да не им се налага да прекарват половината си време в опити да си спомнят кой кой е — проблем, с който се бе сблъскал, докато се бореше с "Война и мир", макар че я беше чел на руски. Беше обмислял Кравец, Джюба, Беленски, но накрая се спря на Карпенко.
Тъй като бащата щеше да бъде брутално убит още в първата глава, името на майката беше по-важно. Трябваше да звучи женствено, но достатъчно силно, за да повярваш, че е в състояние да отгледа сама детето си въпреки всички препятствия. В края на краищата тя трябваше да оформи характера на главния герой. Хари избра Дмитрий за бащата и Елена за майката — изпълнено с достойнство, но и създаващо усещане за способност. След това отново се замисли за първия абзац.
В 5:40 отметна завивката, спусна крака на пода и стъпи върху килима. Изрече думите, които казваше на глас всяка сутрин, преди да тръгне към библиотеката. "Моля те, нека го направя отново". Болезнено осъзнаваше, че разказвачеството е дарба, която не бива да се приема за даденост. Молеше се да умре насред изречението, подобно на кумира си Дикенс.
Отиде до банята, свали пижамата, взе студен душ, облече тениска, долнище на анцуг, чорапи за тенис и пуловер на Бристолската гимназия. Преди да си легне, винаги оставяше дрехите си на един стол, подредени по един и същи начин.
Накрая обу износени кожени пантофи, излезе от спалнята и тръгна надолу, като си мърмореше: "Бавно и се съсредоточи, бавно и се съсредоточи". Влезе в библиотеката и отиде до голямото дъбово бюро до високия прозорец с изглед към поляната. Седна на стола от червена кожа с права облегалка и погледна настолния часовник пред себе си. Никога не започваше да пише преди шест без пет.