— Всеки писател вярва, че последното му произведение е най доброто, което е създавал, и аз не съм изключение. Но всъщност нямаш представа, докато не прочетеш отзивите или, както казва Арън Гинзбърг, три седмици по-късно, когато разбереш дали касовите апарати още звънят след първоначалната еуфория.
— Арън Гинзбърг да върви по дяволите. Ти какво мислиш? — притисна го Ема.
— Това е най-доброто нещо, което съм писал — каза Хари и се тупна мъжествено в гърдите, след което добави: — Кой знае? Но пък и ти можеш ли да кажеш реалистично как ще бъде приета речта ти?
— Има само едно нещо, за което мога да съм сигурна. Колегите ми ще ми кажат как съм се справила в мига, в който си седна. Няма да чакат три седмици.
— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?
— Можеш да се опиташ да се добереш до речта на Джайлс, за да разбера какво е намислил.
— Поговори с Карин. Сигурен съм, че тя може да ти я осигури.
— Себ ме посъветва същото и му казах, че ако Джайлс разбере, няма да съм единственият човек, с когото не разговаря.
— Речта на Джайлс ще бъде като на развилнял се Фалстаф — каза Хари. — Пълна с грандиозни идеи, повечето от които напълно непрактични и определено непостижими, наред с едно-две златни зрънца, които ще можеш да откраднеш и може би дори да осъществиш преди следващите избори.
— Стар хитрец си ти, Хари Клифтън. От теб може да стане страхотен политик.
— От мен може да стане ужасен политик. Първо, изобщо не съм сигурен коя партия поддържам. Обикновено онази, която е в опозиция. И мисълта да се явявам пред пресата, да не говорим за избирателите, е достатъчна да ме накара да си мисля за отшелничество.
— Каква срамна тайна криеш? — подигравателно го попита Ема, докато вървяха към селото.
— Склонен съм да призная единствено, че възнамерявам да пиша, докато не пукна. А и честно казано, в тази фамилия вече има достатъчно политици. Между другото, не отговори на въпроса ми, като типичен политик. Как се получава речта ти?
— Горе-долу добре, но се боя, че за момента е малко безинтересна, като конфекция. Мисля, че се справих с резервите на повечето си колеги, макар че една-две от тях си остават нерешени. Честно казано, речта се нуждае от голяма идея, която да държи Джайлс на мястото му, и се надявах, че може би ще намериш време да я прочетеш и да ми кажеш искреното си мнение.
— Разбира се. Макар да подозирам, че Джайлс е обезпокоен не по-малко от теб и изгаря от желание да се добере до твоята реч. Така че на твое място не бих се тревожил толкова.
— Мога ли да помоля за още една услуга?
— Всякаква, мила.
— Обещай ми да идеш на специалист, иначе ще се тревожа — каза Ема и го хвана под ръка.
— Обещавам — отвърна Хари, докато минаваха покрай енорийската църква и завиваха по алеята, която щеше да ги отведе обратно през поляните до Имението. — Но в замяна и аз очаквам нещо от теб.
— Това звучи зловещо.
— Просто ще спя по-спокойно, ако и двамата осъвременим завещанията си.
— Какво те е накарало да мислиш за това?
— Осъзнаването, че догодина ще стана на седемдесет и ще съм изпълнил ангажиментите си пред Създателя, да не говорим за раждането на правнучката ни. Би било безотговорно да не се погрижим всичко около нас да е наред.
— Ама че мрачно, Хари.
— Може би, но не бива да избягваме темата. Моето завещание не е проблем — като се изключат няколко подаръка за благотворителни организации и стари приятели, оставям всичко на теб, което според Себ е разумно и в същото време изгодно от гледна точка на данъците. Но и двамата трябва да започнем да правим дарения на децата и стига да живеем още седем години, те няма да дължат данъци. Себ обаче ми каза, че реалният проблем е твоето завещание.
— Освен ако не умра преди теб, скъпи. Тогава и най-добрите ти планове…
— Това е малко вероятно, защото ще откриеш, че статистиците, подобно на букмейкърите, обикновено познават. Нали с това си изкарвал хляба. Застрахователните компании в момента работят според презумпцията, че жените надживяват мъжете си със седем години, Средностатистическият мъж умира на седемдесет и четири, а съпругите им доживявал до осемдесет и една.
— Ти изобщо не си средностатистически, Хари Клифтън, пък и аз вече съм планирала да умра около две седмици след теб.
— Защо две седмици?
— Защото не искам викарият да завари къщата неподредена.
Хари не можеше да не се усмихне.
— Бъди сериозна за момент, скъпа. Да приемем, че сме средностатистически. Тъй като съм с една година по-стар от теб, ти би трябвало да ме надживееш с осем години.