Когато телефонът иззвъня, първата мисъл на Хари бе, че е твърде рано някой да е прочел книгата. Вдигна слушалката и чу познатия глас на Джайлс.
— Извинявай за объркването на плановете, Хари, но няма да мога да дойда за ръгбито в събота и ще се наложи да отложим обяда в неделя. — Нямаше нужда Хари да го пита за причината, защото обяснението не закъсня. — Валтер Шел се обади преди малко. Източна Германия най-сетне е отворила шлюзовете и гражданите ѝ се изливат през границата. Обаждам се от "Хийтроу". С Карин ще летим за Берлин. Надяваме се да стигнем там преди да са започнали да събарят стената, защото двамата с нея възнамеряваме да се включим в бригадата по разрушаване.
— Чудесна новина — рече Хари. — Карин сигурно е много доволна. Кажи ѝ, че ѝ завиждам, защото когато те попитат къде си бил в деня, в който стената е паднала, ще можеш да им кажеш. И ако ти се отвори шанс, донеси ми парченце от нея.
— Ще ми се наложи да взема допълнителен куфар — каза Джайлс. — Сума ти народ ме помоли същото.
— Не забравяй, че ставаш свидетел на история, така че преди да си легнеш вечерта, гледай да си записваш всичко, което си преживял през деня. Иначе ще си забравил подробностите, когато се събудиш.
— Не съм сигурен, че ще си лягаме — отвърна Джайлс.
— Мога ли да ви попитам защо носите чук в багажа си, сър? — попита бдителният служител от охраната на "Хийтроу".
— Надявам се да срутя една стена — обясни Джайлс.
— Иска ми се да можех да дойда с вас — каза служителят и дръпна ципа на сака.
Когато след час и половина Джайлс и Карин се качиха на самолета на "Луфтханза", сякаш попаднаха на парти, вместо да се присъединят към група пътници, които би трябвало да закопчаят коланите си и да слушат инструкциите за безопасност на стюардесата. Щом излетяха, започнаха да гърмят тапи от шампанско и всички бъбреха със съседите си като със стари приятели.
Карин не пусна ръката на Джайлс през целия полет и сигурно поне сто пъти повтори: "Просто не мога да повярвам" — още се боеше, че когато кацнат в Берлин, партито ще е свършило и всичко ще се е върнало към обичайния ритъм.
След два часа, които изглеждаха като цяла вечност, самолетът най-сетне кацна и веднага щом спря, пътниците наскачаха от местата си. Обичайната подредена опашка, с която се славеха германците, се разпадна, за да бъде заменена от безредно тичане по стълбата и по пистата към терминала. Тази вечер никой нямаше да остане спокоен.
Щом минаха през митницата, Джайлс и Карин излязоха да търсят такси, но се озоваха сред тълпа, която имаше същото намерение. За изненада на Джайлс обаче опашката се движеше бързо — във всяка кола се качваха по трима, четирима и дори петима пътници и потегляха в една и съща посока. Когато най-сетне дойде техният ред, Джайлс и Карин се качиха с едно германско семейство и нямаше нужда да казват на шофьора накъде да кара.
— Англичанино, какво правите в Берлин? — попита младият мъж, който седеше притиснат до Джайлс.
— Женен съм за източна германка — обясни той и прегърна Карин през раменете.
— Как е успяла да избяга жена ви?
— Дълга история. — Карин се притече на помощ на Джайлс и през следващите пет километра през натоварения трафик говореше на родния си език, преди да завърши историята си и да бъде възнаградена с ентусиазирани аплодисменти. Младият мъж изгледа Джайлс с уважение.
На километър и половина от целта шофьорът се предаде и спря насред шосето, което се беше превърнало в дансинг. Джайлс слезе пръв и извади да плати на шофьора, който му каза само: "Не и тази нощ", след което обърна и пое обратно към летището — още един човек, който щеше да разказва на внуците си каква роля е изиграл в нощта, в която Стената падна.
Хванати за ръце, Джайлс и Карин тръгнаха през ликуващата тълпа към Бранденбургската врата, която не бяха виждали от онзи следобед преди почти две десетилетия, когато Карин избяга от Източен Берлин.
Когато приближиха величествения монумент, издигнат от пруския крал Фридрих Вилхелм II като символ на мира (каква ирония), видяха от другата страна редици въоръжени войници. Джайлс си помиели за съвета на Хари да записва всичко, което вижда, за да не забрави момента, и се запита дали зет му би се сетил за подходяща дума, с която да опише израженията на войниците. Не гняв, не страх и не тъга — те бяха просто смаяни. Подобно на всички танцуващи около тях, техният живот се бе променил за миг.
Карин се взираше във войниците и още се питаше дали ставащото е прекалено хубаво, за да е истина. Дали някой от тях нямаше да я разпознае и да се опита да я замъкне през границата?