— Боя се, че въпросът е по-спешен, госпожо министър.
— Тогава какво ще кажете да говорим в кабинета ми утре в осем сутринта?
— Предпочитам да се видим на четири очи.
— Тогава аз ще дойда при вас. Само ми кажете кога и къде.
— Утре в осем сутринта в кабинета ми за консултации на Харли Стрийт 47А.
Ема бе добре запозната с неприятната и според някои лична неприязън между президента на Кралската колегия на лекарите и президента на Кралската колегия на хирурзите относно сливането на "Гай", "Сейнт Томас" и "Кингс" под шапката на Министерството на здравеопазването. Лекарите бяха за, хирурзите — против. И двете страни твърдо заявяваха, че това щяло да стане "само през трупа ми".
Самата тя внимаваше да не взема страна и помоли да ѝ подготвят материали, които да прегледа довечера преди срещата с лорд Самюълс. Многото срещи обаче, някои от които се проточиха, не ѝ позволиха да ги прочете, преди да си легне малко след полунощ. Хари спеше и Ема се надяваше, че хъркането му ще я задържи будна. Но беше толкова уморена, че не можеше да се съсредоточи, и не след дълго потъна в дълбок сън.
На сутринта Ема отвори червената кутия преди да си е направила чай.
Материалите "Томи, Гай и Кингс" лежаха най-отгоре върху десетина други важни папки, след които и поверителен ДНК доклад на двама видни американски учени. Ема вече знаеше резултатите от първоначалните им изследвания и най-сетне чувстваше, че може да сподели добрата новина с Хари.
Тя скочи, грабна телефона и позвъни в Имението.
— Дано да имаш добра причина — каза ѝ Хари. — Защото Александър тъкмо трябва да реши в кой контейнер да се скрие — в онзи за Америка или в другия за Англия.
— Повече от добра — отвърна Ема. — ДНК докладът показва, че Албърт Клифтън несъмнено е твой баща.
Последва дълго мълчание.
— Е, новината наистина е добра — каза най-сетне Хари. — Ще изстудя бутилка шампанско, за да я отпразнуваме довечера.
7:25. Очертаваше се още един натоварен ден.
По пътя през Лондон Ема прочете подробните изложения на двамата президенти, но когато колата зави по Харли Стрийт, още не беше взела страна. Прибра папката в червената кутия и си погледна часовника — 7:57. Надяваше се разговорът да не се проточи, тъй като трябваше да е в министерството за среща с новия председател на Британската медицинска асоциация — буен тип, който според главната ѝ секретарка бил на мнение, че торите следва да бъдат издавени до крак още при раждането им — "решението на цар Ирод", както се изрази Полин.
Тъкмо се канеше да натисне звънеца на номер 47А, когато млада жена отвори вратата.
— Добро утро, госпожо министър. Ще ви заведа при лорд Самюълс.
Когато Ема влезе, президентът на Кралската колегия на лекарите стана, изчака я да седне и ѝ предложи кафе.
— Не, благодаря — каза Ема, която не искаше да губи повече време от необходимото и искаше да създаде впечатлението, че бърза.
— Както ви обясних вчера, госпожо министър, въпросът, който искам да обсъдим, е личен, поради което не исках да се срещаме в кабинета ви.
— Напълно разбирам — каза Ема и зачакала чуе аргументите му в полза на сливането на" Гай" и "Сейнт Томас" с "Кингс".
— По време на заседанието вчера — "А — помисли си Ема, — значи все пак съм сгафила и той е бил така добър да не повдигне въпроса в залата", — забелязах, че когато спряхте за момент, за да отпиете глътка, изплискахте малко вода върху книжата си. После отговорихте на въпроса, без да правите справка с бележките си, така че никой не забеляза, макар че не ви беше за първи път.
Ема се зачуди накъде бие, но не го прекъсна.
— А на излизане от залата се спънахте и изпуснахте документи.
— Да, така е — отвърна Ема, вече малко разтревожена. — И какво?
— Дано не е нищо — каза Самюълс. — Но мога ли да ви попитам дали напоследък ви е трудно да хващате предмети като чаши, куфарчето, дори химикалката когато подписвате писма?
Ема се поколеба.
— Всъщност да. Но майка ми винаги ме е обвинявала, че съм непохватна.
— Забелязах също, че се поколебахте два пъти, докато говорехте вчера пред Камарата. Отговорите си ли обмисляхте, или просто имахте някакви затруднения с речта?
— Предполагам, че беше от нерви. Брат ми винаги ме предупреждава никога да не се отпускам, когато съм на катедрата.
— Имате ли понякога чувството, че краката не ви държат и че имате нужда да седнете?
— Да, но аз съм почти на седемдесет, лорд Самюълс, и първа ще призная, че трябва да се движа повече.
— Възможно е, но се питам дали ще се съгласите да ви направя кратък неврологичен преглед, за да отхвърля тревогите си.