— Разбира се — отвърна Ема, макар да искаше да откаже, за да стигне по-бързо до кабинета си.
Краткият преглед продължи повече от час. Лорд Самюълс започна с въпроси за медицинската ѝ история. После преслуша сърцето и провери рефлексите ѝ с чукче. Ако тези тестове бяха задоволителни, щеше да ѝ се извини и да я пусне да иде на работа. Но той не го направи. Вместо това продължи с преглед на краниалните нерви. После се съсредоточи върху устата ѝ и движението на езика. След като се увери, че не е доволен от резултата, лорд Самюълс каза:
— Следващият преглед може да е болезнен. Всъщност се надявам да е.
Ема не коментира, когато той извади игла и убоде лявата ѝ ръка над лакътя. Тя незабавно реагира с вик, което явно достави удоволствие на Самюълс, но когато той повтори упражнението с дясната ѝ ръка, реакция нямаше.
— Ох! — възкликна Ема, когато той убоде бедрото ѝ, но когато продължи с прасеца, все едно забиваше иглата в игленик. Самюълс продължи с гърба, но Ема можеше само да познае, когато забиваше иглата — не изпитваше никаква болка.
Докато Ема се обличаше, лорд Самюълс се върна при бюрото си, отвори една папка и я изчака да отиде при него. После каза меко:
— Ема, боя се, че новините не са добри.
51
Когато един министър подава оставка заради скандал, журналистите топват перата си в кръв и изстискват всичко от новината. Но когато трябва да напусне поста си заради заболяване, настроенията са съвсем различни — особено ако въпросният министър е харесван и уважаван.
Традиционните писма между премиер и неочаквано напуснал колега бяха разменени, но този път всички можеха да забележат истинското съжаление от двете страни.
"Това бе най-вълнуващата работа в живота ми и за мен беше привилегия да служа във вашата администрация".
В отговор премиерът написа: "Вашият изключителен принос към обществения живот и всеотдайната Ви служба на страната няма да бъдат забравени".
Нито премиерът, нито напусналият министър споменаха причината за внезапната оставка на Ема.
Най-високопоставеният лекар в страната никога не бе виждал пациент да приеме подобна вест с повече достойнство и самообладание. Ема показа уязвимостта си единствено докато той я изпращаше до колата ѝ, когато за момент тя се облегна на ръката му. Помоли го само едно нещо, на което той се съгласи без колебание.
Лорд Самюълс остана на тротоара, докато министерската кола не изчезна от поглед. После се върна в кабинета си да изпълни молбата ѝ. Обади се на трима души, с които не бе разговарял никога досега — на лорд-канцлера, на премиера и на сър Хари Клифтън.
Единият от тях не издържа и се разплака, без да е в състояние да отговори, а вторият незабавно разчисти графика си и каза на екипа си, че трябва да се види с приятел. Според лорд Самюълс и двамата бяха замесени от същото тесто като великата дама, която бе излязла от кабинета му. Но обаждането, от което се ужасяваше най-много, остана за накрая.
Колкото се може по-внимателно лорд Самюълс обясни на Хари, че съпругата му страда от моторна невропатия и че ѝ остава не повече от година, най-много година и половина. Тихият човек на словото не успя да намери думи, за да изрази чувствата си. След дълго мълчание Хари успя да промълви: "Благодаря за обаждането ви, лорд Самюълс", след което затвори. Мина известно време, докато се възстанови достатъчно, за да приеме, че единият от тях трябва да остане силен.
Хари заряза "Ези печели" насред изречението и потегли към гарата. Стигна до Смит Скуеър много преди Ема да се върне.
Когато Ема си тръгна за последен път от министерството, Хари я чакаше на прага. Никой от двамата не проговори, докато той я прегръщаше. Почти нямаха нужда от думи, след като бяха прекарали заедно повече от петдесет години.
Междувременно Хари се беше обадил на цялата фамилия, за да им съобщи смазващата новина, преди да я научат от вестниците. Освен това написа няколко писма, в които обясняваше, че поради лични причини отменя всичките си ангажименти и няма да приема нови, били те социални или професионални.
На следващата сутрин Хари откара Ема до дома им в Съмърсет, за да започнат новия си живот. Сложи легло в салона, за да не ѝ се налага да се качва по стълбите, и разчисти всичко от бюрото си в библиотеката, за да може Ема да отговаря на купищата писма, които пристигаха с всяка поща. Хари ги отваряше и ги разпределяше на отделни купчинки — роднини, приятели, колеги, сътрудници от Министерството и специална купчинка за младите жени от цялата страна, за които Бма не бе и подозирала и които искаха не само да ѝ благодарят, но и непрекъснато повтаряха, че тя е пример за подражание.