Програмата спокойно можеше да е избрана от самия Хари, тъй като отразяваше личните му вкусове — традиционна, скромна, без претенции да бъде описвана като романтична. Майка му също би я одобрила.
Епископът на Бристол Бари Доналдсън започна с молитва в памет на Хари. Първо чете Джейк, чиято глава едва се виждаше над катедрата.
— Първо послание към Коринтяни, глава тринайсета: "Да говоря всички езици човешки и дори ангелски…"
Хорът на "Сейнт Мери Редклиф", в който някога бе пял Хари, запя "Ликувайте, Господ възкръсна!". Себастиан като новия глава на семейство Клифтън бавно отиде до северната катедра да прочете Откровение 21–37, като едва успяваше да изрече думите.
— "И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше…"
Докато племенникът му се връщаше на мястото си на първия ред, Джайлс забеляза, че слепоочията му са започнали да побеляват — което всъщност бе съвсем естествено за мъж, наскоро избран в управата на Централната банка.
Всички се изправиха и зазвуча любимата песен на Хари от "Момчета и кукли" "Седни, клатиш лодката". Може би за първи път в историята на катедралата в нея се разнасяха викове "Бис" — вътре, където Армията на спасението бе водена от мис Аделаида, представяща Ема, и отвън, където хиляди Скай-Мастерсъновци играеха Хари.
Деканът кимна и диригентът на хора вдигна отново палката си. Джайлс сигурно беше единственият, който не се включи, когато конгрегацията запя "И тези крака в древни времена…" Обхванат от засилваща се нервност, той остави програмата и се хвана за пейката с надежда, че никой не вижда колко треперят ръцете му.
Когато конгрегацията стигна до "Докато построихме Йерусалим…", Джайлс се обърна и видя, че деканът е до него. Поклони се. Явно беше 11:41.
Джайлс стана, излезе на пътеката и последва декана към амвона, където той се поклони отново и го остави, докато в ушите му отекваше "Зелените поля на Англия". Докато изкачваше тринайсетте стъпала, Джайлс чуваше Хари да му казва: "Успех, приятелю, по-добре ти, отколкото аз".
Когато стигна амвона, Джайлс постави речта си на малката месингова катедра и погледна надолу към множеството. Само едно място бе празно. След като отзвучаха и последните думи на шедьовъра на Блейк, всички седнаха. Джайлс погледна наляво към статуята на Нелсън, чието око се взираше право в него, и зачака да се възцари тишина, преди да започне.
— "Той беше най-добрият от всички римляни, които знам"[9].
Замълча за миг и продължи:
— През годините неведнъж са ме питали дали когато срещнах за първи път Хари Клифтън е било очевидно, че срещам един наистина забележителен човек, и трябва да ви кажа, че не беше. Всъщност ни срещна случайността — просто леглата ни в спалното на "Сейнт Бийд" бяха едно до друго. И от тази пълна случайност се роди приятелство, продължило цял живот.
Тишина.
— От самото начало ми беше ясно, че аз съм по-висшият човек. В края на краищата момчето до мен не само плака цяла нощ, но и си напика дюшека.
Смехът помогна на Джайлс да се отпусне.
— Това естествено превъзходство продължи да се проявява и когато той влезе в умивалнята. Клифтън нямаше нито четка, нито паста за зъби и аз му дадох моите резервни. На следващата сутрин, когато отидохме да закусваме, превъзходството ми стана още по-очевидно, когато стана ясно, че Клифтън няма никакво възпитание, защото облиза купата си с каша. Тогава идеята ми се видя добра и направих същото. След закуска всички се събрахме за първи път в голямата зала за речта на директора. Макар да бе очевидно, че Клифтън не ми е равен — в края на краищата той бе син на пристанищен работник, а баща ми притежаваше пристанището, майка му пък беше сервитьорка, а моята майка бе лейди Барингтън. Как беше възможно да сме равни? Въпреки това му позволих да седне до мен.
Всички мълчаха като омагьосани.
— След края на събранието влязохме за първия ни урок в класната стая, където Клифтън отново седеше до мен. За съжаление, когато звънецът оповести междучасието, митичното ми превъзходство се бе изпарило по-бързо, отколкото сутрешна мъгла след изгряването на слънцето. Не ми трябваше много време да осъзная, че през останалия си живот ще вървя в сянката на Хари, защото на него му бе писано да докаже далеч извън малкия свят, в който живеехме тогава, че перото е наистина по-силно от меча.
— Това положение продължи и след като напуснахме "Сейнт Бийд" и влязохме в Бристолската гимназия, където отново ме сложиха да седя до приятеля ми, но трябва да призная, че ме приеха в училището само защото то се нуждаеше от нов павилион за крикет и баща ми го плати.