Този път одобрителните викове отвън и вътре бяха по-продължителни, а хората извадиха химикалките си и ги вдигнаха високо във въздуха.
— Благодарение на неуморната решителност на Хари свободният свят поде каузата на големия руски писател и принуди деспотичния режим да отстъпи и най-накрая да го освободи.
Джайлс замълча за момент, огледа събралото се множество, след което добави:
— И днес съпругата на Анатолий Бабаков Елена долетя от Москва, за да бъде сред нас и да почете човека, който имаше смелостта да предизвика руснаците в собствената им страна, за да направи възможно съпругът ѝ да бъде освободен, да получи Нобелова награда и да застане редом с великаните на литературата, които ще продължат да живеят много след като всички ние потънем в забрава.
Този път мина повече от минута, преди аплодисментите да утихнат. Джайлс изчака да се възцари пълна тишина, преди да продължи.
— Малцина от вас, които сте се събрали днес тук, знаят, че Хари отказа да приеме рицарско звание, защото не искаше да бъде почетен по такъв начин, докато Анатолий Бабаков гние в затвора. Едва няколко години по-късно, когато дворецът изпрати второ писмо, съпругата му Ема го убеди да приеме званието не като признание за работата му като писател, а като защитник на човешките права.
Събралите се пак размахаха писалките и химикалките си.
— Веднъж попитах този скромен и тих човек какво смята за свое най-голямо постижение — заемането на първите места в класациите за световни бестселъри, рицарското звание или това, че разкри на света гения и храбростта на събрата си по перо Анатолий Бабаков. "Това, че се ожених за сестра ти — отговори ми без колебание той. — Защото тя винаги повдига летвата и ме принуждава да достигам до нови и нови висоти". Ако Хари някога се е хвалил с нещо, то бе само с постиженията на Ема. В мислите му никога не е имало и капка завист. Той само се радваше на успеха на другите.
И пак почти извика:
— "Животът му бе чист, незнаещ корист, и елементите на нрава бяха така добре размесени у него…"
Всички заръкопляскаха.
— В нашето семейство имаме традиция на Бъдни вечер всеки да разкрие какво е решил да постигне през следващата година. Преди няколко години Хари призна малко неуверено, че ще опита да напише роман, с който би се гордяла майка му, която винаги беше неговият най-голям критик. "А ти какво си решил за Новата година, Джайлс?" — попита ме той. "Да сваля шест килограма", отвърнах.
Джайлс изчака смехът да утихне, поставил едната ръка на корема си и вдигнал с другата "Ези печели", така, че всички да я видят.
— Аз добавих трийсет килограма, а книгата на Хари се продаде в милионен тираж през първата седмица след излизането си. Но за него щеше да е по-важно, че снаха му Грейс, бивш професор по английски в Кеймбридж, я определи като истински шедьовър.
Джайлс спря за момент, сякаш се беше замислил, след което продължи:
— Казват ми, че Хари Клифтън е мъртъв. Съветвам онези, които се осмеляват да повтарят тази глупост, да погледнат световните списъци на бестселърите, които доказват, че той е съвсем жив. И точно когато щеше да получи хвалебствията, признаващи постиженията му, боговете решиха да се намесят и да ни напомнят, че той е простосмъртен, като поразят човека, когото обичаше най-много.
— Когато Хари научи за трагичната болест на Ема и трябваше да се изправи пред факта, че ѝ остава само година, той го направи открито, както посрещаше всяко друго препятствие, което животът издигаше пред него, макар да приемаше, че това е битка, от която не може да излезе победител — заговори Джайлс почти съвсем тихо. — Той незабавно заряза всичко, дори перото си, за да се посвети изцяло на Ема, и направи всичко по силите си, за да облекчи болките ѝ. Но никой от нас, които преживяхме с тях онези последни дни, не осъзнаваше напълно болката, която изпитваше и самият той. Само няколко дни след смъртта на Ема той самият ни напусна по начин, достоен за някой от романите му.
Цареше мъртвешка тишина.
— Аз бях до него, когато умря, и се надявах, че този мъж на словото ще каже някакви последни, запомнящи се думи. И той не ме разочарова. "Джайлс — каза ми, като ме хвана за ръката, — току-що ми хрумна идея за нов роман". Кажи ми повече, помолих го. "Разказва се за едно момче, родено в бедняшките квартали на Бристол, син на пристанищен работник, което се влюбва в дъщерята на собственика на пристанището". И какво става после, попитах го. "Нямам представа — отвърна той. — Но ще съм измислил първата глава, когато взема писалката утре сутринта".