1978–1979
1
Шести дръпна спусъка. Куршумът излетя от цевта с 340 км/ч, улучи целта на пет сантиметра под лявата ключица и я уби на място.
Вторият куршум се заби в дърво на метри от двете паднали тела. Миг по-късно петима парашутисти от САС изскочиха от храсталаците край изоставената калаена мина и се втурнаха към телата. Също като опитни механици от Формула 1, всички изпълниха задълженията си без никакви дискусии и въпроси.
Първи — лейтенантът начело на отряда — взе пистолета на Пенгели и го прибра в найлонова торбичка, а Пети, докторът, клекна до жената и провери пулса ѝ — беше слаб, но налице. Явно беше припаднала, когато бе чула първия изстрел; именно затова осъдените на разстрел често биваха завързвани на стълб.
Втори и Трети, и двамата ефрейтори, внимателно вдигнаха жената на носилка и я понесоха към една поляна в гората на стотина метра по-нататък, където ги чакаше хеликоптер, чиито перки вече се въртяха. Щом качиха носилката и слязоха, медикът се качи при пациентката си и хеликоптерът излетя. Пети пак провери пулса на жената — беше малко по-силен и равномерен.
Долу в гората Четвърти, сержант и шампион по бокс тежка категория, вдигна тялото на мъжа и го метна на рамо като чувал с картофи, след което се отдалечи в тръс от колегите си. Знаеше точно накъде отива.
След секунди се появи втори хеликоптер и направи кръг, като осветяваше с широк лъч района на операцията. Втори и Трети бързо се върнаха при снайпериста Шести, който вече беше слязъл от дървото, където се беше спотайвал. Тримата започнаха да търсят двата куршума.
Първият се беше забил в земята на метри от мястото, където бе паднал Пенгели. Шести беше проследил траекторията му и го откри за секунди. Макар че всички от отряда имаха опит в забелязването на следи от рикошет, откриването на втория куршум им отне малко повече време. Единият ефрейтор, за когото това бе едва втората мисия, вдигна ръка в мига, в който го видя. Изчопли с ножа си куршума от дървото и го даде на Първи, който го пусна в друга найлонова торбичка — сувенир, който щеше да бъде изложен в столова, в която никога не се посрещаха гости.
Работата беше приключена.
Четиримата изтичаха покрай старата мина към поляната и излязоха точно когато вторият хеликоптер кацаше. Лейтенантът изчака хората си да се качат на борда, след което седна до пилота и закопча колана си. Докато хеликоптерът се издигаше, той спря хронометъра си.
— Девет минути и четирийсет и три секунди. Горе-долу приемливо — надвика той рева на турбините. Беше уверил командира си, че мисията ще е не само успешна, но и че ще бъде изпълнена за по-малко от десет минути. Погледна надолу — ако не се брояха няколкото отпечатъци от подметки, които щяха да бъдат заличени от следващия дъжд, нямаше никакви следи какво е станало на това място. Дори някои от местните да бяха забелязали отлитащите в различни посоки хеликоптери, нямаше да им обърнат почти никакво внимание. В края на краищата военновъздушната база Бодмин беше само на трийсетина километра и военните учения бяха част от ежедневието за тукашните жители.
Един местен обаче знаеше отлично какво става. Полковник Хенсън от запаса бе звъннал в Бодмин секунди след като бе видял как Пенгели излиза от къщата, сграбчил здраво ръката на дъщеря си. Беше набрал номера, на който го бяха инструктирали да се обади, ако заподозре, че тя е в опасност. Нямаше представа кой е от другата страна на линията. Каза само кодовата дума «Бурен» и връзката тутакси прекъсна.
След четирийсет и осем секунди два хеликоптера се издигнаха във въздуха.
Командирът отиде до прозореца и загледа двете машини «Пума», които прелетяха над офиса му и се насочиха на юг. Закрачи нервно из стаята, като на всеки няколко секунди си поглеждаше часовника. Беше човек на действието и не обичаше да бъде наблюдател, макар че с неохота приемаше, че на трийсет и девет вече е твърде стар за тайни операции. «Служи и онзи, що бди и чака»[1].
Когато десетте минути най-сетне изминаха, той се върна при прозореца, но трябваше да чака още три минути, преди да види спускащия се от облаците хеликоптер. Изчака още няколко секунди, преди да реши, че може да отпусне стиснатите си палци — ако се появеше и вторият хеликоптер, значи операцията се беше провалила. Инструкциите от Лондон бяха повече от ясни. Ако жената е мъртва, тялото ѝ трябва да бъде откарано в закрито крило на болницата в Труро, където трети екип вече беше получил инструкции. Ако беше оцеляла, трябваше да бъде откарана в Лондон при четвърти екип. Командирът не знаеше какви са заповедите на другите екипи и нямаше представа коя е жената — тази информация бе недостъпна за него.