— Приемам предложението за двеста и трийсет и ще се погрижа картината да ви бъде доставена след няколко дни.
— Благодаря, милейди — каза Калман, върна се на бюрото си, написа чек и ѝ го връчи.
Вирджиния го сгъна, пусна го в чантичката си и го дари с предразполагаща усмивка, след което излезе на улицата и спря такси.
— "Коутс" на Странд каза на шофьора.
Обмисляше как да прекара последната си нощ в Лондон — Бофи беше предложил. Анабел", — когато таксито спря пред банката.
— Изчакайте ме — каза тя. — Няма да се бавя.
Влезе в банката, забърза към една от касите, извади чека и го сложи на гишето.
— Искам да осребря този чек.
— Разбира се, мадам — каза касиерът и в следващия момент рязко си пое дъх. — Предполагам, искате да кажете, че желаете да депозирате пълната сума по сметката си?
— Не, ще ги взема в брой — каза Вирджиния. — За предпочитане в банкноти по пет паунда.
— Не съм сигурен, че това е възможно — заекна касиерът.
— Защо? — остро попита Вирджиния.
— Не разполагам с двеста и трийсет хиляди паунда в брой, милейди.
— Готова е да направи предложение? — учуди се Ели Мей. — Но нали нямаше пукната пара?
— И аз си мислех така — призна лорд Гудман. — От сигурен източник бях чул, че е била изключена от завещанието на баща си и единственият ѝ доход е скромна месечна издръжка, плащана от брат ѝ.
— Колко предлага?
— Един милион паунда, които ще бъдат платени на десет равни вноски от сто хиляди паунда през следващите десет години.
— Но тя открадна два милиона от съпруга ми! — каза Ели Мей. — Да върви по дяволите!
— Разбирам чувствата ви, мисис Грант, но след като получих писмото, реших да си поговоря неофициално със сър Едуард Мейкпийс, който много години представлява фамилия Фенуик. Той ясно даде да се разбере, че това предложение е пълно и окончателно и че няма място за шаване, както се изрази. Добави също, че ако го отхвърлите, той е инструктиран да получи призовката от името на лейди Вирджиния.
— Блъфира.
— Уверявам ви, мисис Грант, сър Едуард не блъфира.
— Какво според вас трябва да направя?
— Напълно разбирам защо искате да си възстановите цялата сума. Ако обаче решим да тръгнем по този път, може да минат няколко години, докато стигнем до споразумение, а както вече знаем, лейди Вирджиния разполага с достатъчно средства да покрие съдебните си разходи. Накрая е възможно да не получите нищо освен голяма сметка на ваше име. Не съм убеден, че парите са нейни собствени — подозирам, че ги е получила от брат си, десетия граф, за да се измъкне. Все пак дори лорд Фенуик си има своите граници. — Гудман се поколеба. — Освен това трябва да обмислим и всички други аспекти по случая.
— Какви аспекти? — попита Ели Мей.
— Ако спорът стигне до съдебната зала, лейди Вирджиния може да бъде съсипана финансово и може би да се озове в затвора.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.
— Същевременно репутацията на съпруга ви също ще пострада.
— Как е възможно това, щом е невинен?
— Мисис Грант, личи си, че нямате опит с развилнялата се британска преса.
— Нямам представа за какво говорите.
— В такъв случай позволете да ви уверя, че историята ще се нищи надълго и нашироко в таблоидите и се боя, че съпругът ви няма да излезе от всичко това чист и неопетнен. Вестниците ще го представят като наивен глупак и рогоносец.
— Което си е самата истина — презрително рече Ели Мей.
— Възможно е, мисис Грант, но нима бихте искали да го споделите с целия свят?
— Каква е алтернативата? — попита тя.
— Лично аз смятам, че е най-добре да се споразумеете, колкото и неприемливо да ви изглежда това. Приемете предложението за един милион паунда, върнете се в Америка и оставете цялото това неприятно изживяване зад гърба си. Съветвам ви обаче да поставите едно условие — ако лейди Вирджиния не изплати дори една вноска, да я съдите за цялата сума. — Лорд Гудман зачака отговора на Ели Мей, но тя не каза нищо. — Но все пак вие сте клиентът и аз, разбира се, ще се подчиня на инструкциите ви, каквито и да са те.
— Покойният ми дядо шотландец Дънкан Камбъл все казваше: "Девойко, по-добре един долар в банката, отколкото обещания за зестра".
— Случайно да е бил адвокат? — попита Гудман.
— Адски добра оферта — каза Нолс.
— Може би прекалено добра — отвърна Слоун.
— Накъде биеш?
— Джим, както знаеш, аз съм подозрителен по природа. Мелър може и да е в затвора, но това не означава, че се излежава по цял ден и се самосъжалява. Не забравяй, че в Белмарш са затворени някои от най-опасните престъпници в страната, които с радост биха посъветвали човек, за когото смятат, че е червив с пари.
— Но и те са затворени като него.
— Така е, но не забравяй как Мелър вече се опита да ме ужили — и едва не успя.
— Но онзи тип Соркин праща частния си самолет да ни вземе, за да прекараме уикенда на яхтата му при Кап Фера. Какво повече можем да искаме?
— Мразя самолетите и нямам доверие на хора, които притежават яхти. И по-важното е, че никой в Сити не е чувал за Конрад Соркин.
— Бих могъл да отида и сам.
— Категорично не отвърна Слоун. — Отиваме двамата. Но ако усетя дори за секунда, че Соркин не е такъв! за какъвто се представя, веднага отлитаме^ обратно, но не с частния му самолет.