Хеликоптерът кацна. Командирът продължаваше да стои неподвижно. Вратата се отвори и лейтенантът скочи на пистата, като се наведе под въртящите се перки. Пробяга приведен няколко метра, изправи се, видя стоящия на прозореца полковник и вдигна палци. Командирът въздъхна с облекчение, върна се при бюрото си и набра записания в бележника му номер. За втори и последен път говореше със секретаря на кабинета.
— Полковник Доус, сър.
— Добър вечер, полковник — каза сър Алън.
— Операция «Бурен» е завършена успешно, сър. Пума Едно се върна в базата. Пума Две е на път към дома.
— Благодаря — каза сър Алън и затвори.
Нямаше време за губене. Следващата му среща щеше да започне всеки момент. Сякаш в отговор на мислите му секретарката отвори вратата и каза:
— Лорд Барингтън.
— Джайлс — каза сър Алън, стана от бюрото и стисна ръката на госта си. — Да ви предложа чай или кафе?
— Не, благодаря — каза Джайлс, който се интересуваше само от едно — да разбере защо секретарят на кабинета иска да го види толкова спешно.
— Съжалявам, че ви измъкнах от Камарата — каза сър Алън, — но трябва да обсъдя с вас един въпрос по правилата на Тайния съвет.
Джайлс не беше чувал тези думи откакто беше министър, но нямаше нужда да му се напомня, че онова за което стане дума сега, не бива да се споменава никога, освен пред друг таен съветник.
Той кимна и сър Алън каза:
— Ще започна с това, че съпругата ви Карин не е дъщеря на Пенгели.
Един счупен прозорец и миг по-късно шестимата бяха вътре. Не знаеха какво точно търсят, но когато го видеха, нямаше как да го пропуснат. Майорът начело на втория екип, известен като Боклукчиите, нямаше хронометър, защото не бързаше. Хората му бяха обучени да не бързат, за да не пропуснат нищо. Никога не получаваха втори шанс.
За разлика от колегите си от първия отряд, те бяха облечени в анцузи и носеха големи черни найлонови чували. Изключение правеше Четвърти, но той не бе постоянен член на екипа. Дръпнаха всички завеси преди да запалят лампите и да започнат търсенето. Бързо и методично опразниха всички стаи, без да оставят нищо на случайността.
След два часа бяха напълнили осем чувала. Игнорираха тялото, което Четвърти бе сложил на килима в предната стая, макар че един от тях претърси джобовете му.
Последното, което преровиха, бяха трите куфара в коридора до вратата. Оказаха се истинско съкровище. Съдържанието им напълни един чувал, но съдържаше повече информация от останалите седем, взети заедно — дневници, имена, телефонни номера, адреси и секретни папки, които Пенгели несъмнено бе възнамерявал да отнесе в Москва.
Екипът остана още час, за да провери дали не е пропуснал нещо, но не намериха нищо интересно — но пък бяха професионалисти, обучени да откриват интересните неща още от първия път. След като командирът се увери, че нямат повече работа тук, излязоха през задната врата и тръгнаха по добре заучени маршрути обратно към депото. Оставиха единствено Четвърти. Но пък той не беше боклукчия, а разрушител.
Щом чу входната врага да се затваря, сержантът запали цигара и дръпна няколко пъти, преди да я хвърли на килима до тялото. После изтръска бензина от запалката си върху огънчето и миг по-късно по килима затанцуваха сини пламъци. Той знаеше, че огънят бързо ще обхване малката дървена къща, но трябваше да е сигурен и затова остана, докато димът не започна да го задушава.
После излезе през задната врата, обърна се и след като се увери, че пожарът вече не може да се овладее, затича в тръс към базата.
Дванайсетимата пристигнаха в казармата в различно време и отново станаха един екип, когато се срещнаха по-късно в столовата на питие.
Полковникът се присъедини към тях на вечеря.
Секретарят стоеше до прозореца в кабинета си на първия етаж и остана там, докато не видя как Джайлс Барингтън излиза от № 10 и тръгва целенасочено по Даунинг Стрийт към Уайтхол. После се върна на бюрото си, седна и обмисли внимателно следващото си обаждане и колко точно да разкрие…
Когато телефонът иззвъня. Хари Клифтън беше в кухнята. Той вдигна и щом чу: «Номер десет, изчакайте, ако обичате», реши, че вероятно премиерът търси Ема. Не можеше да си спомни дали тя е в болницата, или води заседание в Барингтън Хаус.
— Добро утро, мистър Клифтън, обажда се Алън Редмейн. Моментът удобен ли е?
Хари едва не се разсмя. Изкушаваше се да отговори: «Не, сър Алън, тъкмо съм в кухнята и си правя чай и не мога да реша дали да сложа една или две бучки захар, така че бихте ли се обадили малко по-късно?». Но вместо това изключи котлона н каза: