Пристанището беше— претъпкано с бляскави яхти. Само една имаше свой док и лимузината спря именно там. Елегантно облечен моряк отвори задната врата, а други двама взеха багажа им. Докато вървеше по широкото мостче, Слоун забеляза панамския флаг да се вее леко на кърмата на яхтата. Щом се качиха на борда, офицер в бяла униформа им отдаде чест и се представи като корабния домакин.
— Добре дошли на борда — с акцент каза той— Ще ви заведа до каютите ви. Вечерята ще бъде сервирана в осем на горната палуба, но ако имате нужда от нещо преди това, аз съм на ваше разположение.
Първото, което забеляза Слоун, когато влезе в просторната си каюта, бе черното куфарче в средата на двойното легло. Предпазливо го отвори и видя редици прилежно подредени пачки от по петдесет паунда. Седна на леглото и бавно ги преброи. Двайсет хиляди паунда — един процент от предложената цена предварително? Затвори куфарчето и го пъхна под леглото.
Измъкна се от каютата си и влезе в съседната, без да почука. Нолс броеше своите пари.
— Колко са? — попита Слоун.
— Десет хиляди.
Само половин процент. Слоун се усмихна. Соркин беше направил проучване и вече беше наясно кой от двамата ще финализира сделката.
Върна се в каютата си, съблече се и взе душ, след което легна на леглото и затвори очи. Не обърна внимание на бутилката шампанско в кофичката с лед до леглото. Трябваше да се съсредоточи. В края на краищата това можеше да се окаже сделката, която не само щеше да определи кога ще се пенсионира, но и каква ще бъде пенсията му.
В осем без пет на вратата се почука. Слоун се погледна в огледалото и оправи папийонката си, преди да отвори на очакващия го стюард.
— Мистър Соркин се надява, че вие и мистър Нолс ще се присъедините към него на питие — каза стюардът.
Домакинът им стоеше на горната палуба и очакваше гостите си. След като се представи, им предложи шампанско.
Конрад Соркин изобщо не отговаряше на очакванията на Слоун — беше висок, елегантен, с онази спокойна самоувереност, която върви с успеха или добрия произход. Говореше с лек южноафрикански акцент и бързо накара гостите си да се отпуснат. Трудно беше да се познае възрастта му, макар че според Слоун беше на около петдесет може би петдесет и пет. След няколко внимателно зададени въпроса Слоун разбра, че Соркин е роден в Кейптаун и е учил в Станфорд. Малкият бронзов бюст на Наполеон обаче, който беше поставен на масичката зад него, издаваше възможна слабост.
— И къде живеете сега? — попита Слоун, като завъртя шампанското в чашата си.
— Този кораб е моят дом. На него има всичко, от което се нуждая, с допълнителното предимство, че не ми се налага да плащам данъци.
— Не е ли малко ограничено? — попита Нолс.
— Не, тъкмо обратното. В буквалния смисъл се наслаждавам на най-доброто от света. Мога да посетя което си пожелая пристанище и стига да не оставам за повече от трийсет дни, властите не проявяват интерес към мен. И спокойно мога да кажа, че корабът притежава всичко, което може да предложи един голям град, включително превъзходен готвач, когото отмъкнах от "Савой". Е, господа, ще вечеряме ли?
Слоун се настани от дясната страна на домакина. Чу как двигателят заработи.
— Помолих капитана да направи бавна обиколка на залива. Мисля, че ще намерите светлините на пристанището на Ница за зашеметяваща гледка — каза Соркин.
Един сервитьор напълни чашите им с бяло вино, а друг постави пред всеки чиния гравлакс.
Соркин се похвали, че писията и стекът са взети от Гримсби и Абърдийн само часове преди да се качат на самолета му този следобед. Слоун трябваше да признае, че ястията не отстъпват на предлаганите в най-добрите ресторанти на Лондон, а виното беше толкова превъзходно, че му се искаше чашата никога да не остава празна. Въпреки това се ограничи с две чаши и зачака Соркин да заговори за причината да са тук.
След като бе вдигнато и последното ястие и бяха поднесени бренди, портвайн и пури, прислугата дискретно се оттегли.
— Е, ще говорим ли по работа? — каза Соркин, след като запали пурата си и дръпна няколко пъти.
Слоун отпи глътка портвайн, а Нолс си наля бренди.
— Доколкото разбирам — продължи Соркин, — в момента контролирате компания със значителни активи и макар че мистър Мелър все още притежава петдесет и един процента от акциите, той не може да участва в решенията на борда, докато е в затвора.
— Виждам, че сте си подготвили домашното — каза Слоун и дръпна от пурата си. — Но от какви точно активи се интересувате, мистър Соркин?