— Не, господарю. Само текущи административни въпроси.
— Добре. Тогава на обедното съдебно заседание ще се занимаем с убийството на притежателя на заложна къща Чън.
Сержантът кимна доволно.
— Разбрах от доклада на капитана, Ваше превъзходителство, че е доста прост случай. И тъй като държим заподозрения добре затворен и заключен…
Съдията поклати глава.
— Не, Хун, аз не бих нарекъл случая прост. Но благодарение на бързите мерки, предприети от военната полиция, както и на щастливия случай, който ме въведе в обстановката, вече се оформи доста вероятна хипотеза.
Съдията плесна с ръце. Когато влезе началникът на стражата и се поклони, Ди му заповяда да доведе затворника Уан. После пак се обърна към сержанта:
— Напълно ми е известно, Хун, че съдията има право да разпитва подсъдимия само публично, в съдебната зала. Но това няма да бъде официален разпит. По скоро общ разговор за моя ориентация.
Сержантът не изглеждаше твърдо убеден, но съдията не го удостои с повече обяснения и започна да прелиства най-горната папка. Той вдигна глава чак когато началникът на стражата въведе Уан. Веригите бяха снети, но мургавото му лице бе все така начумерено. Началникът го смъкна на колене, после застана прав зад него с тежкия си бич в ръце.
— Твоето присъствие не е наложително, ефрейтор! — остро му каза съдията.
Началникът на стражата насочи разтревожения си поглед към Хун.
— Това е опасен престъпник, Ваше превъзходителство — угрижено започна той. — Може…
— Вече казах — повиши глас съдията.
След като обърканият ефрейтор излезе, съдията се облегна назад в креслото си и попита младия рибар с дружелюбен тон:
— Откога живееш до реката, Уан?
— Откак се помня — смутолеви момчето.
— Странна е тази земя — бавно каза съдията на сержант Хун. Тази сутрин, докато яздех през мочурището, забелязах, че по небето плават облаци със страховити форми, а на някои места мъглата наподобяваше дълги ръце, излизащи сякаш от водата и протягащи се към мен, като че ли…
До тоя момент младежът бе слушал напрегнато, но сега бързо прекъсна съдията:
— По-добре не говорете за тия неща.
— Вярно, ти знаеш всичко за тях, Уан. През бурните нощи в мочурището, изглежда, стават повече неща, отколкото ние, хората от града предполагаме.
Уан енергично поклати глава.
— Виждал съм много духове — тихо каза той. — Със собствените си очи. Всичките излизат от реката. Някои са лоши, могат да ти навредят. Други помагат на давещи се хора… понякога. Но е по-добре да стоиш далеч от тях… за всеки случай.
— Точно така. А ти си дръзнал да се изпречиш на пътя им, Уан. И видя ли какво ти се случи? Арестуваха те, биха те и те ритаха, а сега си затворник, обвинен в убийство.
— Казах ви, не съм го убил.
— Да. Но знаеш ли кой или какво го е убило? А пък ти си го намушкал, когато е бил вече мъртъв. И то няколко пъти.
— Причерня ми от ярост… — промълви Уан. — Ако знаех по-рано, щях да му прережа гърлото. Познавам го по лице този плъх, този…
— Дръж си езика — остро го прекъсна съдията. — Ти си рязал мъртъв човек, а това е деяние на подлец и страхливец — после продължи по-спокойно: — Обаче тъй като дори в сляпата си ярост си се въздържал да тормозиш Авлига, като й искаш обяснения, съгласен съм да забравя какво си направил. От колко време ходиш с нея?
— Повече от година. Тя е много сладка, а е и умна. Не вярвайте, че не е с акъла си. Тя знае да пише над сто йероглифа. А аз познавам само десетина.
Съдията извади от ръкава си трите сребърника и ги постави на писалището.
— Вземи това сребро, то по право принадлежи на вас двамата. Купи си лодка и се ожени за нея. Тя има нужда от теб, Уан.
Младежът грабна среброто и го мушна в пояса си. Съдията продължи:
— Ще трябва да се върнеш в тъмницата за няколко часа, защото си обвинен в убийство и аз не мога да те освободя, преди да бъдеш официално оправдан. Тогава ще те пуснем. Научи се да си владееш нервите, Уан.
Ди плесна с ръце. Началникът на стражата влезе веднага. Той бе чакал пред самата врата, готов да се втурне вътре при най-малкия тревожен сигнал.
— Ефрейтор, отведи затворника обратно в килията. После доведи господин Лин. Ще го намерите в канцеларията.
Сержант Хун бе слушал с нарастващо недоумение. Сега попита с объркан вид:
— За какво говорехте с младежа, господарю? Аз не можах да разбера нищо. Наистина ли се готвите да го освободите?
Съдията стана и отиде до прозореца. Гледайки навън към мрачния мокър двор, каза:
— Пак вали… За какво приказвах ли? Просто проверявах дали Уан наистина вярва в тези злокобни суеверия. В близките дни Хун, се опитай да намериш в нашата библиотека някоя книга за местните предания и поверия.