Айзък Азимов
Той пътува най-бързо
Неотдавна се бях завърнал от пътуването си до Уилямсбърг, щата Вирджиния. Облекчението да се върна към любимите си пишеща машина и компютъра все още бе примесено с чувството на отвращение от това, че изобщо трябваше да заминавам.
Джордж току-що бе опустошил лакомо менюто на един чудесен ресторант благодарение на спечелените от мен с тежък труд пари. Това не бе достатъчна причина за него да ми предложи съчувствието си.
След като извади с пръсти късче от пържолата, заклещило се между два зъба, той каза:
— Не разбирам, драги, защо трябва да мърмориш за това, че толкова уважавани институции, изглежда, нямат нищо против да ти плащат хиляди долари, за да могат хората да те слушат как говориш в продължение на цял час. Тъй като и аз съм те чувал да говориш от време на време, склонен съм да мисля, че би било по-добре да изнасяш лекциите си безплатно, но веднъж започнал да плямпаш, трябва да продължаваш безспир, докато не ги принудиш да ти предложат хиляди долари, за да спреш. Сигурен съм, че това е много по-надежден начин за изкрънкване на пари от хората. Е, не смятам да наранявам чувствата ти, ако допуснем, че въобще имаш такива.
— Че кога си ме чувал да говоря? — попитах аз. — Промеждутъците между твоите собствени брътвежи не дават възможност на никого да каже повече от две дузини думи наведнъж. — Естествено, постарах се да се изразя точно с двадесет и четири думи.
Както и очаквах, Джордж пропусна забележката ми.
— Това показва една особено противна черта от характера ти, а именно, че в безумната си жажда за плявата, наречена „пари“, ти можеш толкова охотно и често да понасяш несгодите на пътуването, което твърдиш, че ненавиждаш. Това ми напомня малко за историята на Софокъл Москович, който като теб изпитваше неохота и мързел да размърда задника си от креслото, освен ако не се очертаваше някаква възможност да увеличи и без това доста набъбналата си банкова сметка. Тази особеност на характера си той наричаше с евфемизма „антипатия към пътуването“. Наложи се моят приятел Азазел да промени това положение.
— Да не насъскаш двусантиметровото си дяволче по петите ми? Той носи само нещастие! — казах аз с нескрита тревога. Тя бе толкова истинска, доколкото разполагах с основателна причина да смятам, че тази измишльотина, плод на болното въображение на Джордж, наистина съществуваше.
Джордж отново не ми обърна внимание и се върна към спомените си. Ето и неговия разказ.
Всъщност това бе един от първите случаи, когато повиках Азазел на помощ. Беше преди повече от 30 години, нали разбираш. Едва-що се бях научил да призовавам малкото създание от собствения му свят. Все още не разбирах добре способностите му.
Той естествено се хвалеше с тях. Но къде ли можеш да намериш живо същество (аз, разбира се, съм изключение), което да не изтъква непрекъснато собствените си способности и умения?
По това време се познавах отблизо с една чудесна млада жена на име Фифи. Преди година тя бе решила, че Софокъл Москович не би накърнил много представата й за поносим съпруг, като се вземе под внимание огромното му състояние.
Дори и след като се ожениха, тя остана тайна, макар и необяснимо защо, моя целомъдрена приятелка. Независимо от това винаги ми беше приятно да я виждам. Ще разбереш защо, когато ти кажа, че фигурата й бе изваяна с математическа точност и съвършенство. В нейно присъствие винаги си спомнях с аскетично задоволство някои чудесни волности, на които се отдавахме в миналото.
— Бум-Бум — обърнах се към нея по навик със сценичното й име, измислено от зрителите, попиващи жадно движенията на красивото й тяло. — Изглеждаш добре.
Не се поколебах да кажа това, защото и аз изглеждах така.
— О, виж ти! — каза тя равнодушно и по начин, който винаги ми е напомнял нюйоркските улици с безсрамното им великолепие. — Само че не се чувствам добре.
Не можех да повярвам нито за момент, защото, ако не ме лъжеше паметта, тя наистина се бе чувствала много добре още от най-ранно детство, но попитах загрижено:
— Какво има, умнице моя?
— Това влечуго Софокъл е причината.
— Не мога да повярвам, че си сърдита на съпруга си, Бум-Бум. Невъзможно е толкова богат мъж да ти бъде неприятен.
— Само това си знаеш. Ама че блъфьор! Слушай, спомняш ли си, когато ми каза, че Софокъл бил богат колкото някой си на име Крез, дето никога не съм го чувала? Е, не можа ли освен това да ми кажеш, че въпросният Крез трябва да е бил най-голямата скръндза, която се е раждала на този свят?
— Да не би Софокъл да е циция? — изумих се аз.
— При това шампион на шампионите! Загряваш ли? Каква е ползата да се омъжиш за богат мъж, като ще е скъперник?