Защо му крещиш?
— Говори с мен! — изграчих, грабнах една възглавница и я метнах към главата му. Той не се опита нито да я хване, нито да я отблъсне. Понеже не показа никаква реакция, метнах втора възглавница.
Едва много по-късно осъзнах, че самата аз съм била в силен шок. Гневна и отчаяна, коленичих пред него на пода и го раздрусах. Той не се съпротивляваше. Взех лицето му в двете си ръце и го принудих да ме погледне. Устните му бяха целите в рани, очите, които някога ме приковаваха, сега гледаха през мен. В тях не бе останала дори една искрица живот, само бездънна празнота.
— Дани! — изплаках умолително.
Сълзите ми потекоха неудържимо. Той ме прегърна безмълвно, положи брадичка върху главата ми и започна да ме милва по гърба, докато аз плачех и плачех, и плачех. Дани не показваше никаква емоция; той функционираше като робот.
Телефонът ми даде сигнал. Торстен щеше да дойде след минута.
Нима проклетите два часа вече са минали? Къде беше Йорг?
Изправих се бавно. Коленете ми бяха сковани. Протегнах се и се чу прашене.
— Ще изляза само за малко, трябва да си взема колата — казах тихо на Дани. Не получих отговор. — Йорг ще дойде всеки момент. Ще останеш сам най-много за десетина минути. Ще се справиш ли?
Той кимна. Целунах окървавените му устни. Дори сега не реагира. В този миг осъзнах, че Дани никога няма да стане отново такъв, какъвто беше. Нещо в него се беше счупило и никога нямаше да се възстанови. Това прозрение предизвика нов пристъп на плач.
Помилвах русата му коса.
— Ще се върна след два часа. Не мърдай оттук, чуваш ли?
На излизане понечих да се обадя на Йорг, но видях колата му да завива зад ъгъла. Въздъхнах облекчено. В емоционални ситуации Дани приличаше на бомба с включен часовников механизъм. Щях да се чувствам значително по-добре, като знаех, че няма да е сам.
Брат ми вече ме чакаше.
— Какво става с теб, сестричке, защо си плакала? — попита Торстен. Прозвуча доста загрижено.
— Би ли могъл просто да ме оставиш на мира и да ме откараш при колата ми?
Той мълча обидено чак до изхода за пожарната.
— Защо си оставила колата пред морга?
— За да ми задаваш глупави въпроси — излаях и слязох от колата му, без дори да благодаря, че ме е докарал.
По обратния път към Дани се обадих на мама и й заявих, че следващата седмица няма да се прибирам вкъщи.
— Къде си сега? — поиска да узнае тя.
— При Дани. Случи се нещо. Взех си отпуска до края на седмицата. Ще си дойда в неделя.
— Какво става? — Мама също прозвуча загрижено.
— Нищо. Няма да взема кучето. Доскоро.
Понечих да затворя.
— Чувам, че си плакала. Скарахте ли се?
— Не! — ревнах в телефона. Нервите ми вибрираха от напрежение. — Той не говори с мен!
Мама, естествено, разтълкува отговора ми погрешно, но откъде можеше да знае каква е истината?
— По-добре е да си дойдеш вкъщи, след като той се отнася зле с теб — посъветва ме тя.
— Приятелката му умря.
Обяснението ми само влоши положението.
— Какво? Нали ти си му приятелка?
— Другата му приятелка… — Спрях насред изречението. Дрънках пълни глупости. — Просто ме остави на мира.
Затворих телефона и прибавих още едно име в мисления списък на лицата, на които дължах извинение.
Внезапно цялата ми енергия ме напусна. Исках да се върна при Дани, да си легна до него, да се завия презглава и да спя цяла вечност. И да сънувам. Да сънувам един прекрасен свят. Без болести, изнасилвания, СПИН и смърт. Със здрав Дани и жива Кристина. Да сънувам еднорози, които пасат под дъгата, и смеещи се деца с розов захарен памук.
Когато пристигнах, колата на Йорг беше пред вратата и аз благодарих на Бога.
Влязох в жилището като вихър. Йорг ме посрещна в коридора и ми даде знак да пазя тишина. Отведе ме в кухнята и ми даде горещ чай и шоколадови бисквити. Като че можех да сложа нещо в устата си. Паднах на стола като чувал брашно.
— Дани е в шок — каза той и ме измери с внимателен поглед. — Ти също.
— Той говори ли с теб?
Отпих глътка чай. Ментов чай. Незнайно как чаят събуди последната ми искрица живот.
— Да, говорихме.
— Как успя да го направиш? — попитах смаяна.
— Имам дългогодишен опит — обясни той. — Нали съм социален педагог. Това ми е работата.
Без желание задъвках една бисквита. Постъпих правилно, като се обадих на Йорг.
— Къде е сега Дани?
— В леглото. Донесох му нещо от аптеката, за да заспи.
— Дал си му сънотворно?
Колко нечестно! И аз искам!