Почаках да се уверя, че ще остане в това положение, отидох в банята и донесох две мокри хавлиени кърпи. Дани веднага разбра какво възнамерявам да направя, изтръгна ми едната и почисти кръвта от крака си. С другата увих китката му, вече заплашително посиняла.
— Боли ме! — изкрещя внезапно Дани.
Беше ми ясно, че няма предвид счупената ръка. Говореше за болката в душата, тя заплашваше да го разкъса. Отчаян, той обхвана коленете си и се залюля като малко дете. Не преставаше да повтаря:
— Толкова боли! Не мога да дишам. Боли ме. Не мога да дишам без нея. Не мога да живея без нея.
Най-сетне беше стигнал до правилното чувство. Гневът и яростта си бяха отишли, на преден план излезе мъката. Единственото, което щеше да му помогне в дългосрочен план. Гневът не лекуваше рани, но тъгата щеше да го направи. Трябваше да го оставя в това чувство, колкото и да беше болезнено.
— Да, Дани, боли. Но ще се оправиш. Един ден болката ще отслабне.
— Кога? — попита ме той. — Кога? Не мога да дишам!
— Ще ти стане по-добре, но трябва да мине време.
Дани ме погледна. Очите му бяха по-тъмни от обикновено и зачервени от плач. По бузите му се стичаха сълзи.
— Сякаш част от мен липсва — пошепна той. — Сякаш са ми изтръгнали от гърдите част от сърцето.
И аз заплаках. Не знам дали заради неговата, или заради моята собствена болка. Навярно и за двете.
Прегърнах го и той захълца на рамото ми. Прекарахме така остатъка от нощта. Седяхме на дивана, вкопчени един в друг, и плачехме. Оплаквахме загубата на момичето, което беше неразделима част от нас.
Когато се събудих, Дани лежеше напреки върху мен и спеше. Знаех, че ако се опитам да го сваля от себе си, ще го събудя, затова продължих да лежа тихо и зачаках. Той дишаше спокойно и равномерно, бузите му бяха зачервени от плач, косата му беше слепнала от пот. Дори да го бяха снимали така запотен и със следи от плач, пак щеше да изглежда зашеметяващо. Предпазливо пригладих влажните кичури назад, за да открия челото му, и след известно време той отвори очи. Отдръпна се от мен с необичайна тромавост и ме погледна.
— Дъки — проговори тихо и ме целуна по устата. Усетих солта на сълзите му. — Ти си бдяла над мен. Благодаря ти.
Вдигнах вежди със съмнение и огледах опустошената стая.
— Безнадеждно се провалих — признах. — Сега ще направя кафе, а после ще те откарам в болницата.
— За какво ми е болница?
— Счупи си китката.
— О! — Дани вдигна подутата си ръка и я огледа изненадано. Опита се да раздвижи китката, но напразно. — Наистина е счупена. Как се случи?
Кафето ни възвърна поне част от силите. Оставихме жилището в хаос и потеглихме. Нито един от двамата не отдели време за душ или преобличане. Аз май даже не се сресах.
В отделението за спешна помощ чакахме почти три часа. Дани държеше ръката ми в здравата си ръка, бе облегнал глава на рамото ми и не правеше нищо друго, освен да диша и да чака. Най-сетне една медицинска сестра го отведе. Снимаха китката на рентген и я гипсираха. Счупването беше без усложнения и щеше да зарасне бързо.
Пътуването към къщи мина в мълчание. Дани все така държеше дясната ми ръка и отказа да ме пусне. Включих двигателя с лявата ръка, което се оказа невероятно сложно.
— Какво ще правим със стаята й? — попита той малко преди да стигнем. — Не искам да остане недокосната, както е моята при родителите ми. Не искам обаче и да я поддържаме изкуствено, както мама прави със стаята на Лиъм. Идиот ли съм, че мисля така?
— Не, в никакъв случай. Нека да минат няколко дни, а после ще измислим нещо. Нещо различно от твоите два варианта.
— Хайде да се изнесем, Джесика. Не желая да остана в това жилище без нея. — Гласът му се пречупи. — Ела с мен. Няма никакво значение къде ще отидем. Избери си нещо, жилище или къща, под наем или покупка… За мен е абсолютно безразлично. Където харесва на теб, ще хареса и на мен.
— С радост ще заживея заедно с теб.
Толкова силно го желаех. Дани знаеше, че си мечтая за къщичка сред зеленина. Градина, две кучета и деца…
Никога няма да имаш деца с него!
Затваряй си устата, сопнах се на вътрешния си глас. Никой не те е питал за мнението ти.
Никога ли нямаше да накарам изнервящия глас вътре в мен да замлъкне завинаги?
Наистина ли искаш да си купите къща, а после да живееш в нея като вдовица?
Явно започвах да споря сама със себе си.
Да, по дяволите. Това искам. Кой знае, може да настъпи промяна. Когато двама се обичат, всичко е възможно. Никога не казвай никога!
— Добре, ще го направим — реши той. — Къща или жилище? Под наем или покупка?