— Къща. Покупка — отговорих. — Искам да е завинаги.
— Ясно — кимна Дани.
Беше зловещо. Кристина беше мъртва, а ние ковяхме планове за бъдещето. Ала се нуждаехме от това, за да убедим самите себе си, че поне за нас животът не свършва. От очите ми отново се затъркаляха сълзи и Дани стисна ръката ми.
— Хайде да изчакаме да мине това лято — предложих. — Щом завърша обучението си, ще отлетим в Америка. Искам да видя дома ти. Ще останем, колкото искаш. Щом се върнем, ще си купим къща. Тогава аз също ще печеля добре и ще се включа в покупката.
— Не е нужно да се включваш.
— Аз обаче искам — настоях.
— По тази точка ще поговорим отново, когато съм в състояние да се аргументирам разумно. С всичко друго съм съгласен.
Дани пусна ръката ми и положи пръсти върху бедрото ми. Гипсът обхващаше половината му ръка и оставяше свободни само пръстите.
— Наистина ли смяташ, че един ден ще престане да ме боли?
Дани ме погледна и се опита да ме прикове с очи. Тъжна имитация на хипнотизиращия му поглед, безвъзвратно.
— Убедена съм. Времето лекува всички рани.
— От всяка рана остават белези.
Предвиждах, че раните на Дани никога няма да зараснат.
Как би било възможно?
Още десетгодишен е бил изтръгнат от нормалния си живот само за да го изнасилват и малтретират. Присъствал е на убийството на кучето си. Години наред баща му го е биел и го е подчинявал на волята си. На петнайсет години се е озовал в дом. Сега баща му лежеше в затвора, леля му беше в Америка, а лудата му майка не се интересуваше от нищо. Бил е едва на седемнайсет години и съвсем сам на света, когато са му казали по телефона, че е заразен със смъртоносна болест. Родителите му са го обвинили дори за преждевременното раждане на братчето му.
Далече от родина и семейство, травматизиран и объркан, на двайсет и една години той загуби най-добрата си приятелка, котвата, която го привързваше към живота. Надали ще го преодолее. Не толкова защото той се нуждаеше от Кристина — много по-важно беше, че Кристина се нуждаеше от него. Тя беше неговият двигател, неговата мотивация да поправи несправедливостите на живота. Понеже не беше в състояние да спаси собствения си живот, той мечтаеше да спаси поне нейния, да се идентифицира с нея. А сега Кристина беше мъртва.
За да не изгуби напълно опората си, той трябваше да намери нов смисъл в живота. Затова ковяхме планове за бъдещето.
Пламенно се надявах един ден Дани да преодолее загубата и се питах колко болка може да понесе човек, без тя да го сломи напълно.
Болката на Дани спокойно би могла да се разпредели върху десет човека с десет различни живота и пак щеше да има повече от достатъчно за всеки.
Когато се върнахме, Йорг вече ни чакаше пред жилището на Дани. Остана ужасен от хаоса, който се разкри пред очите му.
— Защо не ми се обади?
Вдигнах рамене.
— Стана много бързо.
Той изпрати Дани под душа и започна да събира парчетата стъкло и остатъците от мебелите. Влязох при Дани в банята да се преоблека и да се подготвя за разговора с психолога.
— Вече ще ходим заедно при онзи, дето ремонтира човешките души — промърмори мрачно той, докато се обличахме.
Не ми хрумна нищо подходящо и си замълчах.
Позвъни се. Полицията. Защо не ни оставят на мира?
— Давам ви пет минути — обърна се Йорг строго към двамата служители. — Толкова за днес. След малко имаме час при психолог.
Той въведе двамата в трапезарията. Настанихме се сред руините. Йорг продължи да разчиства, докато служителите почти половин час ни задаваха все едни и същи въпроси: с кого е общувала Кристина, има ли някой, който не я е харесвал, дали бихме могли да опишем дилъра.
Дани отговори послушно на всички въпроси.
Колко още щеше да е в състояние да участва във всичко това? Имах чувството, че бъркат с нож в раната му и непрекъснато го въртят.
Подозрението се потвърди: Кристина е била изнасилена. Полицията разследваше и търсеше човека, който й е дал замърсения хероин. Изключваха обаче предумишлено убийство. Често се случвало наркомани да умират от токсична реакция. Освен това не знаели дали клиентът й също не е употребил мръсна дрога. Навярно и той е взел своята доза, но тялото му се е справило с отровата.
По някое време Йорг помоли служителите да си вървят. Те обещаха да се обадят веднага щом узнаят нещо повече.
На следващия ден Йорг отново ни отведе при психолога в детския дом. Влязохме един след друг и ни бе дадена възможност да излеем всичко, което ни тежеше на сърцето.