Вечерта се захванахме да разчистим жилището. Струпахме остатъците пред портичката на градината, за да ги прибере службата по чистотата. Двамата с Дани работехме в мълчание. Преди, каквото и да правеше, бе придружено от весели шеги и закачки, а сега мълчеше по цял ден. Поръча си нови мебели по каталог и помоли хората, които ги донесоха, да ги сглобят. Не прояви желание да го направи сам. Всъщност нямаше желание за нищо. Вечният оптимист Дани, винаги в добро настроение, изпълнен с жажда за действие и кипящ от луди идеи, сега седеше в дневната пред телевизора, докато чужди хора монтираха мебелите му. Това не беше той.
Едва понасях промяната. Жадувах да си върна Дани, какъвто го познавах. Ужасно ми се искаше да го раздрусам и да спра едва когато отново стане нормален. Ала не успявах дори да го накарам да излезе. Той седеше на дивана и чакаше. Знаех какво чака. Чакаше полицията да открие кой е изнасилил Кристина и й е дал дрога. И аз се надявах да заловят извършителя, ала се молех на небето полицията да го арестува веднага, за да не падне в ръцете на Дани. Тайно желаех онзи злодей да бъде разкъсан на парченца, но изпитвах панически страх, че ако го направи, Дани ще влезе в затвора. Като баща си.
Погребението бе определено за една сряда в началото на април. Забавиха се, защото трябваше да приключат с аутопсията.
— Аз няма да отида — каза ми Дани, когато узнахме датата.
— Какво говориш? Разбира се, че ще отидеш.
— Няма — отсече той. — С Тина имахме уговорка. Аз й казах, че не искам тя да дойде на моето погребение, и тя обеща да ми изпълни това желание. Тя щеше да поиска от мен същото. Няма да е правилно, ако отида.
Дани мълча дълго, потънал в мислите си — в последно време това беше обичайното му състояние.
— Не обичам погребения — продължи най-после. — Те не помагат на никого. Глупост е да се изправиш пред някакъв кръст и да ревеш. Не искам ти да отидеш на моето погребение.
Дани ме погледна и се опита да ме хипнотизира както преди, ала бързо се отказа.
— Тогава ще отида сама — отговорих.
— Направи го — кимна той. — Ако баща й е там, обади ми се. Ще дойда и ще го убия, кълна се в бога.
Излязох от стаята, за да не види, че плача. Какво ставаше с Дани? И занапред ли щеше да е толкова ожесточен и изпълнен с омраза?
През цялата седмица седяхме всяка вечер пред телевизора, мълчахме и гледахме филми, без да разбираме какво се случва в тях. Дани не спортуваше и не ходеше на работа. Тъпчехме се с бърза храна, държахме се за ръка и мълчахме, гледахме през прозореца и чакахме. Заспивахме късно през нощта и ставахме по обед. Понякога оставахме през целия ден в леглото. Сутрин не си правехме труда поне да се облечем. Треперех от ужас, че ще дойде неделя и ще се наложи да си отида вкъщи. Очакваха ме неприятности, но не това беше причината. Опасявах се, че ако оставя Дани сам, той съвсем ще затъне. Да, Йорг идваше всеки ден, водеше ни при психолога и се грижеше за нас, но какво щеше да прави Дани през целия оставащ дълъг ден?
Събудих се по някое време през нощта. Дани не беше до мен на дивана. Отидох да го потърся в спалнята, но не го намерих в леглото. Компютърът беше изключен. БМВ-то му си стоеше там, където го бях оставила в началото на седмицата. Очевидно беше в стаята на Кристина. Намерих го в леглото й. Лежеше на една страна, вдигнал завивката до брадичката си, и плачеше беззвучно. Като ме видя да влизам, отметна завивката и ми даде знак да легна до него. Лежахме прегърнати в нейната стая, в леглото, което все още миришеше на нея, и си въобразявахме, че тя всеки момент ще влезе и ще ни се усмихне.
— Защо животът е така дяволски несправедлив, Джесика?
През последните дни и аз непрекъснато си задавах този въпрос, но като го чух от него, ме обзе страх. Ако започнеше да се бунтува срещу съдбата на Кристина, рано или късно щеше да възроптае и срещу своята съдба и тогава беше загубен. Не исках непрекъснато да се пита защо се е получило така.
— Не бива да мислиш за това, Дани. — Бях длъжна да го отклоня от тези размишления. — Никога няма да получим отговор на тези въпроси.
Той седна в леглото и отново заплака.
— Защо тя трябваше да умре? — питаше ме отново и отново. — Целият живот беше пред нея. Защо тя? Защо не аз? Защо не умрях аз? Аз съм без значение. Защо не умрях вместо нея?
Станах и излязох от стаята. Избягах от думите му в градината. Ако беше умрял Дани, щеше да е също толкова несправедливо. Съдбата е жалка измамница. Разпределя симпатиите си със студено сърце, произволно, изобщо не се интересува какво е почтено или има смисъл.
На разсъмване влязох отново в стаята на Кристина. Дани все още беше буден. Като ме видя, избърса сълзите от лицето си с ръкава.