— Би трябвало да се засрамиш, мръсна уличнице! — извика подире й Рики.
За миг помислих, че ще я догони и ще й счупи главата. Но той остана до мен, хвана ме за рамото и ме отведе със себе си.
— Не се вълнувай, няма полза — каза ми той.
Коленете ми трепереха. Внезапно изпитах дива радост, че Дани не бе дошъл с нас. Достатъчно беше аз да чуя думите на проклетата й майка. Рики ме закара до колата ми и обеща двамата със Симон да наминат на следващия ден. От седмица двамата идваха всеки ден и отчаяно се опитваха да изтръгнат Дани от летаргията. Много обичах Рики. Чувствах го като по-голям брат.
На път към къщи минах покрай една книжарница. По някакъв внезапен импулс спрях, накупих най-различни свещи и няколко дебели цветни флумастера. Влязох в жилището. Дани седеше на дивана и зяпаше включения телевизор. Не можех и не исках да свикна с тази толкова фалшива гледка.
— Как беше? — попита ме той.
Не стана да ме посрещне — пак нетипично за него. Някога винаги ме поздравяваше на вратата. Някога, когато беше самият той.
— Окей — отговорих кратко. — Баща й не дойде.
Дани кимна и отново се обърна към телевизора. Въздъхнах, взех му дистанционното и изключих телевизора. Улових здравата му ръка и го издърпах да стане.
— Ти каза, че не искаш стаята на Кристина да остане недокосната, но не искаш и да изглежда изкуствено. — Завлякох го в стаята й и пъхнах в ръката му няколко флумастера. — Затова ще я обновим. Тя обичаше стихове, помниш ли? Хайде да напишем нещо за нея.
Дани се съгласи. В това отношение си беше останал старият. Готов да осъществи всяка щура идея, без да я обсъжда. Съзнанието за това ме настрои еуфорично. Може би един ден щеше да се върне към своето Аз.
Разпределихме свещите по стаята — на масата, на перваза на прозореца, на етажерките — и ги запалихме. Седнахме на пода и започнахме да съчиняваме. После изписахме произведенията си с дебели флумастери по белите стени. Над леглото й Дани написа под наклон:
Аз написах със син флумастер четири реда над малкия й диван:
Дани написа срещу прозореца:
Двамата заедно написахме:
Така мина следобедът. Накрая легнахме заедно в леглото й, сгушихме се един в друг и започнахме да си разказваме за нея. Това се превърна в един вид ритуал — нашият начин да тъгуваме за Кристина. Всяка вечер преди лягане отивахме заедно в леглото й. Запалвахме всички свещи и си разказвахме за нея. Една вечер говореше той, на следващата аз.
Дани ми разказа как се запознали в групата за самопомощ. Кристина била тотално объркана и още от самото начало потърсила близостта му. Първо просто седяла до него, после се постарала да попадне в неговия екип, за да работят заедно. Залепнала за него като репей, а той започнал да я води в дома си, да готвят заедно, да се хранят и да си говорят. Влиянието му върху нея се засилвало и постепенно успял да я откъсне от дрогата. Един ден тя останала при него.
На следващата вечер аз му признах как в деня, когато открих Кристина да спи на дивана в жилището му, побеснях от ревност и реших да я мразя завинаги. Разказах му също как тази омраза много бързо се е превърнала в обич, защото тя се е оказала като него.
От своя страна, Дани ми разказа как в началото Кристина също ме намразила, защото била сигурна, че ще й го отнема и ще объркам най-сетне подредения й живот.
Аз описах как бе заплашила да ме убие, ако някога посмея да го нараня, повторих и ясното й послание, когато Дани ми бе изповядал, че е ХИВ-позитивен.
Той ми разказа как през онази нощ двамата разговаряли дълго, как той бил абсолютно сигурен, че ме е загубил, но тя му обещала и го уверила, че само след няколко часа ще се върна при него. И се оказала права.
Нарекохме тази игра Кристина е… Играехме я всяка вечер, когато бях при Дани, в продължение на осем седмици. Така оставахме близо до нея и я поддържахме жива. Често прекарвахме цялата нощ в нейната стая и заспивахме прегърнати. Не го бях смятала за възможно, но смъртта на Кристина ни сближи още повече.