— Благодаря — отговорих и последвах поканата.
— Дани отиде да тича — съобщи тя. — Би трябвало да се върне скоро. Не очакваше да станеш толкова рано. Искаш ли кафе?
— Да, благодаря.
Кристина се пресегна през масата и напълни чашата ми. Автоматично се зазяпах в деколтето й и видях всичко, каквото имаше да се види. В гърлото ми се надигна зелената жлъчка на ревността. Веднага се запитах дали Кристина всяка сутрин налива кафе на Дани по този начин.
Тя ми подаде мляко и захар и аз си сложих и от двете. На масата имаше пресни хлебчета, масло и различни видове мармалад.
— Ти коя си всъщност? — попитах и започнах да пия кафето си на големи глътки, въпреки че все още беше горещо.
— Кристина — отговори тя, — но всички ме наричат Тина.
— Това вече го знам. Тук да не е жилищна общност?
Кристина поклати глава.
— Не това е жилището на Дани. Тук съм само временно. — Виновно вдигна рамене. — Имах си неприятности вкъщи, разбираш ли?
— И той беше така мил да ти предложи дивана?
Тази мисъл ме докара до точката на кипене.
— Всъщност си имам своя стая. Снощи случайно съм заспала на дивана.
Собствена стая за момиче, което е тук само временно? Колко дълго трае временното?
— Радвай се, че съм заспала на дивана, иначе никога нямаше да спиш в леглото на Дани. — Кристина направи драматична пауза и добави: — Със съжаление трябва да ти кажа, че той спа в моето легло.
Нима иска да ме предизвика? Реших да приема предизвикателството.
— Спали сте в едно легло? Чудесно!
Тя се усмихна с обич.
— Не, вчера не. Нали бях на дивана. Но понякога се случва да спя в неговото легло. Особено когато не мога да заспя и се чувствам самотна.
— Трогателно!
В същия момент в трапезарията влезе Дани. Сърцето ми пропусна един удар.
— Добро утро — поздрави той. Носеше спортен екип и беше запотен от тичането. Косата му стърчеше на всички страни. Обърна се към мен с грейнало лице. — Оцеляла си! Това е истинско чудо!
Приближи се до масата и за миг сложи ръка на рамото ми. Усетих как изпод докосването му се разхвърчаха искри. Погледнах го наелектризирана, но той ме остави и отиде при Кристина.
— Отивам да си взема душ. — Наведе се и съвсем естествено я целуна по слепоочието. — Благодаря ти, че си направила закуска, Тина.
Тя му кимна приятелски, а аз проследих излизането му с отворена уста.
Кристина очевидно разбра колко зле се чувствам, защото седна при мен и обясни:
— Не се притеснявай. Дани не ми е приятел. Никога не е бил.
— Обаче изглежда точно така.
Реших поне да се опитам да я харесам и мрачно захапах едно хлебче.
Когато Дани се върна при нас, се направих, че не го забелязвам.
— Добре ли си? — попита той.
— Хм — избръмчах.
— Ела да ти покажа жилището — покани ме Кристина.
Предпочитах да си остана при Дани, но я последвах в голямата дневна. Мебелите бяха от черно дърво, с големи стъклени врати, и аз някак си се успокоих, че не виждам нищо синьо. Кристина отвори вратата към терасата и излезе навън, както си беше леко облечена. Малката градина беше скрита от съседите с висок жив плет. На терасата видях градински мебели, покрити с калъфи. Истинска идилия. Съседната уличка се вливаше в полски път. Влязохме обратно, потрепервайки, Кристина ме преведе през спалнята на Дани към съседното помещение.
— Това е офисът му и същевременно спортен салон — обясни ми тя. — Тук тренира обикновено вечер преди лягане.
Премълчах, че вече съм била в помещението, и се запитах какво й дава право да влиза тук с такава естественост. Тя отиде още по-далеч, като по обратния път през спалнята оправи леглото, изтупа възглавниците и сгъна грижливо завивката. След това ми показа стаята вдясно от входа.
— Това е моята стая — обяви гордо.
По отношение на големината стаята беше идентична с другите, но не разполагаше със съседно помещение. Вътре имаше легло, диван и малко бюро със стар лаптоп. Дрехите й и безброй обувки с високи токове, с които аз не бих могла да стоя права, камо ли да ходя, бяха разхвърляни по пода.
Дани влезе след нас.
— Сега ще те откарам вкъщи — каза той.
Много исках да остана още малко.
— Приятно ми беше да се запознаем — рече Кристина и ми подаде ръка. Учудих се на здравото й ръкостискане при тази мършава фигура. — Кой знае, може пак да се видим.
По тона й не пролича дали желае нова среща, или се надява това да не се случи.
— Да, сигурно — отговорих със слаб глас. — Много благодаря за закуската.
Тя ми махна, аз си събрах нещата и тръгнах след Дани към колата. Той ми отвори предната врата.