Никога в досегашния си живот — и никога по-късно — не съм се чувствала толкова близка с някого. Не физически, а емоционално. Двамата с Дани без съмнение бяхме сродни души. Той беше част от мен, аз бях част от него. Никога нямаше да се нуждая от снимки или други неща, за да си спомням за него. Дани живееше в мен и щеше да живее винаги.
Обичахме се безусловно, съединени от болката и доверието, които си бяхме изградили с толкова усилие.
С Дани бяхме едно и щяхме да останем свързани във вечността.
МАЙ 2002
Животът някак си продължи. Аз ходех на работа и на училище, Дани отново започна да бяга сутрин и да ходи в тренировъчния център. Уговори и няколко фотосесии, но вече не влагаше сърце в работата си.
Китката му заздравя без проблеми, свалиха му гипса. Продължихме да играем всяка вечер на Кристина е…, докато той не ми каза:
— Време е да спрем. По-добре да гледаме напред.
Каза и нещо от рода на „Time to look ahead. Objects in the rear view mirror may appear closer than they are.“[18] Вероятно е имал предвид, че случилото се никога няма да ни остави на мира, докато продължаваме да гледаме назад.
Онази вечер за последен път запалихме всички свещи, оставихме ги да догорят, сбогувахме се с Тина и излязохме от стаята й ръка за ръка. Заедно заключихме вратата, двамата държахме бравата. Оттогава не влизахме в стаята.
Дани започна да се занимава активно със своята болест. Никога не го беше правил. Не знам дали е искал да отклони вниманието си от смъртта на Кристина, или тази фаза щеше да настъпи и така. В действителност съм съвсем сигурна, че причината бе нейната смърт. Преди тя да ни напусне, Дани беше твърде голям оптимист, за да направи подобно нещо. Повторих думите му оттогава: „Не бива да даваме пространство на болестта, това е единствената възможност.“ Напомних му как ме бе предупредил да не вървя с него. Сега обаче, най-неочаквано, направо се побърка по темата. Поглъщаше всевъзможни книги, ровеше в интернет и се срещаше със съмишленици, с които се беше запознал в някакви форуми.
Захванах се да уча за заключителния изпит. Започнахме да планираме пребиваването в Америка. Понеже знаех, че ако издържа изпита, веднага ще ме вземат на работа, попитах дали е възможно да започна чак през януари, защото възнамерявам да замина за дълго в САЩ с приятеля си. Шефът обеща да ми съобщи решението си най-късно в средата на август и тогава щяхме да резервираме полет. Дани имаше и немски, и американски паспорт и за него не беше проблем да остане по-дълго в САЩ. Ходехме да разглеждаме къщи и скоро си изяснихме какво точно искаме. Решихме веднага щом се върнем, да купим нещо. Разговаряхме надълго и нашироко по въпроса. Дани беше съгласен да живее в Германия, беше се устроил тук и напредваше професионално. Заяви ми, че щял да бъде доволен, ако редовно ходим на почивка в родината му. Тази година възнамеряваше да прекараме осем седмици при леля му, а после да обиколим страната само с раници на гърба.
— И ти трябва да видиш света, Дъки — каза ми той.
Прекарвахме почти всеки уикенд на Бодензее. Опъвахме палатката в петък и се връщахме чак в неделя вечерта. Не понасяхме да стоим вкъщи. Беше ни празно. За мен всичко беше наред — безкрайно се радвах, че Дани вече не седи на дивана и не чака.
В края на май Дани откри в интернет хоспис за болни от СПИН. Намираше се в Шварцвалд. Повика ме, докато седеше на компютъра и разглеждаше страницата. Застанах зад него, сложих ръце на раменете му и също се загледах. Той намали музиката — както винаги, твърде висока — и попита:
— Какво ще кажеш?
Прочетох, че става въпрос за частна инициатива, за дом, където приемат заразени с ХИВ и болни от СПИН и се грижат за тях до края. Дани ми говореше за онова място, сякаш имаше намерение да си купи компютърна игра. Настръхнах.
— Наистина ли мислиш, че там ще ти е добре? — попитах невярващо.
Дани не беше от хората, които биха отишли доброволно в такова учреждение. Струваше ми огромни усилия да говоря с него естествено по тази тема.
— Не, не мисля — отговори бавно той. — Бих искал обаче да видя какво представлява това място. Искам да знам как се умира от СПИН.
Велики боже! Аз не искам да знам!
— Сигурен ли си? — настоях. — Не ми изглежда правилно.
— Трябва да знам — повтори упорито Дани. — Ти също.
— Виж, Дани, не съм сигурна, че наистина искам да знам.
— Трябва да знаеш. Трябва да си предупредена и да имаш възможност да избягаш навреме.
18
Време е да гледаме напред. Ако продължим да гледаме нещата от задната им страна, ще ни се виждат по-гадни, отколкото са. — Бел. прев.