Поклатих глава, смушках го в ребрата и се опитах да обърна работата на шега.
— Времето на бягствата свърши, ясно ти е, нали?
— Ще видим — отвърна той. — Всяка последна неделя на месеца организират ден на отворените врати. Ще дойдеш ли утре с мен?
Всичко в мен се съпротивляваше. Не исках да ида там, не исках да видя онова място. Не исках да вляза в хоспис, където живееха обречени на смърт. В нашия живот смъртта и без това играеше твърде голяма роля.
— Ще дойда с теб, разбира се.
Взех решение. Отговор номер две, веднъж завинаги. Чувствах се длъжна да отида с него. Нямах избор.
Както винаги, Дани караше твърде бързо, а магистралите бяха почти празни, така че пристигнахме още предиобед. Посетители имаха право да влизат едва след обяда, затова се поразходихме малко из гората около прекрасната стара къща с кръстосани дебели греди.
— Страх ме е да вляза — признах си аз.
— И аз се страхувам — отвърна той. — И мен ме е страх, повярвай ми. Но трябва да знам.
Дани бе съобщил за пристигането ни. Приеха ни много дружелюбно.
— Разгледайте — покани ни шефката на дома. — Позволено ви е да влизате навсякъде. Днес всичко е на ваше разположение. Чувствайте се като у дома си.
Как да се чувствам като у дома си? Сърцето ми биеше лудо, но взех твърдото решение да не допусна да се забележи нищо. Не исках Дани да остане с чувството, че всичко това ме натоварва твърде силно.
Започнахме предпазливо с външните съоръжения. Отчаяно се надявах да не срещнем някого от обитателите. Дани изглеждаше любопитен и заинтересован и надникваше навсякъде. Аз се бях вкопчила в ръката му, понякога дори затварях очи. Оставих се да ме води, но той ме завлече в стаите на обитателите. Дани винаги е влизал лесно в разговор с непознати хора. И сега сядаше до леглата им и си говореше с тях, сякаш се познаваха от цяла вечност. Нямам никакъв спомен за съдържанието на разговорите. През цялото време държах очите и ушите си затворени и едва се удържах да не побягна с писъци. Смъртта беше вездесъща, седеше в стаите, висеше по стените, рееше се във въздуха и беше изписана на лицата. Видяхме момиченце на около девет години с ясно изразен СПИН, ужасно измършавяло и обсипано с възли от саркома на Капоши — кожно заболяване, характерно за много болни в крайния стадий. Лицето му ми напомни за мъртвешка глава и знаех, че тази гледка ще ме преследва още дълго в сънищата ми. Млад мъж, не много по-възрастен от Дани, носеше система и куцаше като старец. Напреки през лицето му минаваше червен обрив. Навярно херпес зостер. Ръцете му бяха снежнобели, кожата суха като пергамент. През цялото време ме гледаше с омраза. Погледът му ми каза недвусмислено, че намира за абсолютно несправедливо аз да съм здрава, а той — болен. Почти черните му очи ме следяха обвинително и аз се разтреперих.
Защо ти си здрава, а аз не? Защо?
Дани често спираше и ме оглеждаше загрижено.
— Ще се справиш, Дъки. Всичко е добре. Просто не го допускай много близо до себе си. Приеми го като филм.
Той ми вдъхваше смелост, а би трябвало да бъде точно обратното. Много ми се искаше да му кажа нещо ободрително, но не бях в състояние да произнеса нито дума. Бяхме безкрайно далеч от „Всичко е наред“.
Влязохме в болничното отделение. На една жена тъкмо й преливаха кръв. Видях в ухото й купчинка издайнически мехурчета. С огромно усилие се удържах да не се почеша. Изведнъж започна да ме сърби навсякъде.
До жената лежеше възрастен мъж, който кашляше непрекъснато. В носа му бе пъхнат маркуч и той дишаше така мъчително, сякаш всеки момент щеше да се задуши. Автоматично задишах плитко — не желаех да вдишвам въздуха от тялото му. Внезапно и аз изпитах чувството, че се задушавам.
Отчаяно дръпнах Дани за ръката.
— Трябва да изляза оттук!
Без да възрази, той се обърна и ме поведе към изхода. Ядосах се на себе си — в действителност не исках да реагирам така. Ала видяното беше лошо, беше ужасно и изведнъж разбрах, че не съм дорасла до тези неща. Аз бях тийнейджърка, мястото ми беше на някое парти, а не до смъртния одър на партньора ми.
Скришом наблюдавах мъжа до мен. Млад, добре трениран, невероятно красив. Болезнената загуба, която бе преживял, беше белязала душата, но не и лицето му. Нищо не му личеше. Мисълта, че един ден и той може да изглежда като обитателите на този дом, с бяла коса и изпълнен с омраза поглед, физически изтощен и бавно вегетиращ, не искаше да влезе в главата ми. Междувременно Дани се беше овладял и постепенно си възвръщаше оптимизма и любовта към живота. Като си представих, че отново ще стане както след смъртта на Кристина, изпълнен с горчивина и депресиран, ми стана гадно.