Внезапно ме обзе усещането, че трябва да повърна. Дани ме изведе навън. Изтичах до колата и шумно поех дъх. Очите ми се напълниха със сълзи. Дани ме прегърна и ме погледна съчувствено. Отдавна знаеше, че това положение не е по силите ми, че не съм и наполовина толкова сигурна в себе си, колкото се показвах.
— Не биваше да те водя тук — промълви той.
— Няма нищо. Все някога трябваше да го видя. Ще се науча да живея с това.
Не, нищо не беше, както трябва. Аз не исках да се науча да се справям с това положение. Болезнено силно си пожелах нормален живот и здрав приятел. Защо и ние като другите да нямаме само ежедневни проблеми? Защо да не се караме за захвърлени обувки или отворена тубичка паста за зъби? Защо да не се ревнуваме и да се съмняваме във връзката си? Защо нищо при нас не беше както при другите двойки на нашата възраст? Защо трябваше още сега, толкова млада, да вляза в непосредствено близък досег с болестта и смъртта?
Дани ме гледаше и четеше мислите ми. Виждах как умът му работи. Убедена съм, че точно в този момент той взе решение.
— Май ще е най-добре за всички засегнати, ако се хвърля под някой влак.
В гласа му нямаше дори искрица ирония или сарказъм.
— Безкрайно съжалявам — продължи и ме отдалечи малко от себе си. — Ужасно съжалявам, че ти причинявам всичко това. Но и безкрайно се радвам, че днес си тук с мен. Така е много по-добре, отколкото ако бях сам. Благодаря.
— Много искам да ти помогна по някакъв начин.
Изтрих си сълзите и се опитах да се преборя с гаденето. Постепенно се овладях.
— Ти ми помагаш повече от достатъчно.
Дани се облегна на вратата на колата. Известно време мълчахме, всеки потънал в мислите си.
— За всичко е виновен баща ми — изръмжа той. — Мразя го! Господи, как го мразя!
Затворих очи.
— И аз го мразя.
Това беше повече от омаловажаване. Заливаше ме омраза срещу лице, което не познавах и което въпреки това бе разрушило живота и на двама ни.
— С всичко друго щях да намеря сили да се справя. — Погледът на Дани се зарея в далечината. — Всичко щях да преодолея. Всичко може да се осмисли или поне да се прикрие, но това, че той ме осъди на смърт невинен — тук съм безсилен.
И неговите очи се напълниха със сълзи.
— Онова за влака го казах съвсем сериозно, Дъки. — Помълча малко, дълбоко замислен. — Макар че… по-добре да не е влак. Не искам да са замесени други хора.
— Моля те, Дани, престани. Хайде да се върнем вкъщи.
Умолително задърпах ръката му.
— Като дете се опитах да се самоубия — подхвана Дани. — През лятото. Бях на четиринайсет. Разрязах си вените с бръснарско ножче. На двете ръце. Всъщност не исках да умра — сви рамене той. — Това беше вик за помощ.
— Никой ли не забеляза нищо?
Защо изобщо питах? Светът е толкова гаден.
— Мама ме намери. Разбра какво съм се опитал да сторя, но го прикри. Превърза ме, даваше ми изотонични напитки, няколко седмици ходих с дълги ръкави и готово.
Толкова много страдания и болка биха могли да бъдат предотвратени, ако хората в тази жалка страна си отворят очите и проумеят какво се случва около тях. Те обаче мислят само за собствените си мизерни проблеми и за нищожния си живот. Живите същества наоколо са им напълно безразлични.
Това са думи на Дани. Каза ми ги преди много време. Наистина ли никой не бе забелязал малкото момче с объркан поглед, което въпреки горещината е ходило седмици наред с пуловер? Дали аз щях да го забележа? И аз ли бях лоша като другите хора на този свят?
Поклатих глава.
— Защо, защо?
Дани изтълкува въпроса ми погрешно. Много добре разбирах защо е избрал този начин да повика за помощ. Но не ми влизаше в главата защо никой, дори собствената му майка, не е предприел нищо.
— По онова време живеех в ада — разказа ми тихо той. — На тринайсет влязох в пубертета и баща ми престана да ме изнасилва. Тялото ми се променяше и това не му харесваше. Освен това вече не му се подчинявах безусловно и той ме намрази. Отначало си мислех, че ще стане по-добре, но стана много по-лошо.
— Какво се случи?
— Как да ти го кажа, без да ме помислиш за напълно откачил?
— Просто го кажи.
— Искаш да кажеш, че отдавна ме мислиш за напълно откачен, нали? Затова вече нищо няма значение.
— Не — отговорих твърдо и стиснах ръката му. — Не мисля така. За мен ти си най-достойният за възхищение човек на този свят. Никога не съм те смятала за смахнат.