Той се усмихна и продължи:
— Баща ми започна редовно да ме пребива от бой. Биеше ме много повече от преди, просто така, за да ми покаже омразата си. Въпреки че не бях виновен в нищо. Понякога ме мяташе по стаята като топка.
— И това беше по-страшно от секса — установих примирено.
— Да — кимна Дани. — В онези отвратителни перверзни неща, които правеше с мен, все пак се усещаше полъх на нежност, следа от любов. Независимо че го правеше по такъв извратен начин. Когато това свърши, остана само омразата, и то в най-чистата й форма. Правеше го не само когато беше пиян. Боят се превърна в трайно състояние. Да, това беше определено по-лошо, много, много по-лошо. — Погледна ме и попита скептично: — Можеш ли поне малко да ме разбереш?
— Да, мога.
Достатъчно често бях виждала белезите по тялото му, познавах всеки от тях. Затова имах представа за каква омраза става дума.
— Ти си копнял за обич — заключих аз. — Това мога да го разбера. Няма нищо осъдително. Намирам го за нормално.
Той кимна.
— Някога бях много объркан. Дълго време си мислех, че нещо с мен не е наред.
Гневно ритнах едно камъче.
— Баща ти не е наред, не ти! Това поне ти е ясно, нали?
— Да, мисля, че да.
Дани вдигна глава към слънцето и примигна, за да прогони сълзите. Отново болезнено ми се натрапи въпросът какво щеше да излезе от него, ако садистичният му баща педофил не му бе нанесъл тези трайни увреждания.
— Да тръгваме — заявих и го дръпнах за ръката. — Ще се поразходим малко, за да се овладееш, а после ще потеглим обратно.
Отново бягам. Бягам надалеч. Знам с абсолютна сигурност, че бягам. Бягам. Това е бягство!
Преследват ме студени, изпълнени с омраза очи. Черни като нощта, в която тичам. Заседнали са в отдавна оглозган от плътта череп. Преследва ме мъртвешка глава. Очите в действителност не са очи, а орбити, в които някога е имало очи. Сини очи. Сега там вече няма очи. Няма живот, няма синьо. Само празни орбити. Това е смъртта.
Тичам ли, тичам, но той ще ме настигне, все едно колко съм бърза…
ЮНИ 2002
Прекарахме двайсетия ми рожден ден в града. Организирахме истински шопинг-маратон. Сдобих се с нови джинси и ботуши. Обикновено не съм такава, но онзи ден изпаднах в истинско опиянение. Купувах като луда. При това се бяхме разбрали подаръкът от Дани за рождения ми ден да е малък, защото през септември щеше да ми плати полета до Атланта. Въпреки това той ми купи най-скъпия панталон за езда, какъвто човек може да притежава, и подходящи, свръхскъпи дресьорски панталони.
В края на седмицата отидохме на палатка на Бодензее. Настанихме се на обичайното си място, в самия край на дива поляна, където беше разрешено и за кучета. Имаше и един недостатък — умивалните и тоалетните се намираха доста далече, — но ние не се притеснявахме. Брегът беше съвсем близо и разполагахме с голяма част от поляната само за нас. През първата нощ ни изненада силен дъжд, който премина в страхотна буря. Гръмотевиците ме събудиха. Скочих уплашено и установих, че Дани го няма в палатката. Това не ме изненада. Той обичаше бури и други впечатляващи природни явления. И когато си бяхме вкъщи, често ставаше посред нощ и излизаше навън. Оставих Лайка в палатката и закрачих боса през калната поляна. Дъждът беше топъл, но много силен и след секунди ме намокри до кости. Не се наложи да търся дълго — знаех къде е любимото място на Дани и още отдалеч го видях да седи на брега на езерото. Седеше под дъжда върху мократа трева и наблюдаваше бурята. И той беше бос, дрехите му бяха чисто мокри. Тениската и шортите бяха залепнали за тялото му.
Безмълвно седнах между коленете му. Той ме прегърна и дълго гледахме бурята. Ярки светкавици образуваха мрежи от светлина по небето, оглушителен гръм разкъсваше въздуха.
— Аз ще умра — заговори внезапно Дани. — Бях си поставил за цел да живея поне трийсет години, но сега ми е ясно, че няма да го постигна. Няма да дочакам дори двайсет и петата си годишнина.
Пригладих назад мократа си коса и се обърнах към него.
— Защо говориш така? Винаги си бил оптимист. Откъде се взеха тези мисли?
Дани вдигна рамене.
— Получих просветление. Нали знаеш, понякога изведнъж ме обземат странни чувства. Няма нищо общо със сегашното ми черногледство. Не мога да ти обясня.
Побиха ме студени тръпки. Усетих, че замръзвам, а вътрешните ми органи се вледеняват. Спомних си силната му връзка с Кристина и как внезапно бе предрекъл, че скоро тя ще е недостижима за нас. Затиснах си ушите с длани и се опитах да забравя какво съм чула. Исках да се убедя, че това са само думи. Бурята отдавна бе отминала, но аз продължавах да седя като вкаменена.