Дани взе ръцете ми, сложи ги в скута си и ме погледна настойчиво.
— Съжалявам — прошепна. — Никога вече няма да казвам такива неща.
Сърцето ми заудря лудо. Никога вече няма да го каже… Това не означаваше, че вече няма да получава „просветление“, а само, че ще мълчи пред мен, за да ме предпазва. Обхвана ме паника. Не съм от хората, които получават пристъпи на паника, но през онази нощ се паникьосах. Уплаших се, че ще се задуша, посегнах към гърлото си и задишах бързо. Колкото повече дишах, толкова по-малко кислород получавах. Искаше ми се да пищя, но ми липсваше въздух.
Дани ме вдигна на ръце и ме отнесе далеч от мястото, където седяхме, далеч от страховитите му думи. Вкопчих се в тила му, той влезе с мен в езерото и ме пусна в студената вода, която ми стигаше до бедрата. Паниката отлетя мигновено. Главата ми отново се проясни, всички предчувствия внезапно ми се сториха нереални.
— Ела — каза той, хвана ме за китката и ме поведе след себе си. Така правеше винаги.
Посред нощ, под леещия се дъжд, двамата плувахме в езерото напълно облечени. После се върнахме на бегом в палатката, захвърлихме дрехите в тревата, сгушихме се голи и мокри под завивката и се любихме. Притискахме се силно един към друг, за да се стоплим, а аз се молех безмълвно дните край езерото никога да не свършват.
През юни дойде дълго чаканото обаждане. Полицейският служител Вилдермут ни уведоми, че търсеният престъпник е арестуван. Направил признание, че е примамил Кристина в жилището си с обещание да получи доза, задържал я там против волята й и два пъти я изнасилил. Накрая й връчил замърсения хероин, но дал достоверно обяснение, че не знаел колко е токсичен.
Обвиниха го и в други престъпления. Той направи признания за още изнасилвания на млади момичета и за даване на дрога в неразрешени количества. Освен това имаше предишна присъда за тежка телесна повреда. Осъдиха го на три години затвор.
— Три години — рече горчиво Дани. — Три години за един цял живот. Скоро ще излезе и ще продължи, сякаш нищо не е било, а Тина си отиде завинаги.
— Не бива да мислиш така — укорих го аз. — Дадоха му три години не заради нея. Не го намериха отговорен за смъртта й. Тя е взела дрогата доброволно. Приеми, че е станала злополука. Никой не е искал да стане така, дори онзи тип. Било е нещастен случай.
— Три години — повтори Дани и изпрати към небето първата и единствената си молитва — Моля те, господи, нека да поживея още малко! Обещавам ти, щом онзи излезе, да ми падне в ръчичките. А щом свърша с него, ще ме моли на колене да го убия.
АВГУСТ 2002
Скоро след почивката за закуска телефонът в чантата ми завибрира. Вътрешната ми алармена система се обади с най-пронизителния тон. За малко се изкуших да пренебрегна обаждането. Изписаният номер беше неизвестен.
Все пак приех разговора.
— Да?
— Джесика Кох? — попита женски глас.
— Да? — Гласът ми прозвуча неестествено високо.
Мили боже, Дани е мъртъв!
Откъде ми дойде тази мисъл?
— Вие ли сте приятелката на Дениъл Тейлър?
— Да. Какво се е случило?
В последно време задавах този въпрос доста често.
— Приятелят ви е претърпял злополука. Преди половин час го докараха при нас.
Дамата на телефона обясняваше спокойно и дружелюбно. Светът се завъртя по-бързо. Стаята също се завъртя заплашително бързо.
— Къде е той?
Жената ми каза адреса на болницата в Битигхайм. Изскочих от офиса още преди да съм приключила разговора. Не си направих труда да кажа на Беа къде отивам. Колегите със сигурност бяха чули разговора, защото никой не се обади да попита как така просто съм си тръгнала от работа. Главата ми бучеше.
Просто едно пътно произшествие, опитвах се да се успокоя. Сигурно е добре, иначе нямаше да каже на хората в болницата да ти се обадят. Само той може да им е дал телефонния ти номер.
Учудващо колко ясно продължаваше да работи умът ми. Хукнах към приемното.
— Отивам при Дениъл Тейлър — казах задъхано. — В коя стая е?
Със спокойствие, което ме доведе до ръба на избухването, блондинката на рецепцията се разтърси в компютърната програма.
— Само за момент, моля — каза ми тя и се усмихна любезно.
Вдигна телефонната слушалка и се обади в някакво отделение. Минаха минути, преди да се обърне отново към мен:
— Той е в приемното отделение за спешни случаи на четвъртия етаж. Ще мине доста време, преди да го настанят в стая.