— Здрасти — поздрави ме той на влизане. — Ще излезеш ли с мен?
— Ще можеш ли да ходиш? — попитах несигурно.
Дани се усмихна криво.
— Счупих си ребрата, не краката. Мога да ходя, естествено.
Стана много бавно. Вчера му бяха махнали системата. Хванах го за ръка и излязохме в коридора. Наблюдавах го с ъгълчето на окото.
— Дъки, ще престанеш ли да ме зяпаш така съжалително? — попита ме той, след като слязохме по стълбите. Дори в това състояние отказа да вземем асансьора. — Аз съм добре, наистина.
Това не беше вярно, но хленченето не влизаше в репертоара му. Ако се чувстваше добре, не би се движил с това темпо. Обикновено наричаше този начин на придвижване Ducky-Walk. През следващите дни „патешката разходка“ остана нашият нормален начин на ходене.
Купихме си сладолед от кафенето на болницата и седнахме на облегалката на една пейка навън. Краката ни бяха върху седалката. Слънцето светеше в лицата ни.
— Пак се щадиш, когато дишаш — скарах му се аз. — Трябва да вдишваш дълбоко.
— Де да можех — въздъхна той. — Чупил съм си всякакви кости, случвало се е да си счупя и ребро, но четири наведнъж плюс ключицата вече не е приятно. Как ще изкарам така дели шест седмици? Мразя да не се движа.
— Ще се справиш. Все някак ще издържим.
— До края на следващата седмица трябва да съм окей. Налага се да замина за три дни в Карлсруе. Рекламна фотосесия. Ако се получи добре, ще подпиша договор и завинаги ще сме подсигурени финансово.
Доядох си сладоледа — бях си взела страчатела. Никога не бяхме имали парични грижи. Откакто бях с Дани, не харчех почти нищо от заплатата си. Той зареждаше колата, плащаше сметките, купуваше ми дрехи и поемаше всички разходи, когато излизахме заедно. С голяма радост бих заменила нашите проблеми срещу смешни парични грижи. С удоволствие бих раздала всичките ни материални блага, бих се облякла в чувал от юта и сламени обувки и бих се хранила седмици наред само със спагети с кетчуп, ако можех да излекувам Дани и да си върна Кристина.
— Нищо не си ми казал за този ангажимент.
— Научих едва на сутринта, когато стана злополуката.
Дани смачка картонената купичка от сладоледа и я метна право в кошчето за боклук. Изобщо не се опитах да му подражавам. Станах и хвърлих моята купичка едва когато бях на метър от кошчето. Тя се удари в ръба, отлетя настрана и падна на земята. Ядосана, се наведох да я вдигна и я запратих право в кошчето.
Дани не можа да сдържи смеха си.
— Да не си говорил по телефона, докато си шофирал?
— Не. А и дори да съм, аз постоянно говоря по телефона, докато съм на волана, и никога не съм пропадал в някой ров.
Беше прав. Хората от агенцията и учениците му се обаждаха често и той говореше с тях независимо какво правеше в момента.
— Добре, добре — промърморих примирено.
Дани въздъхна.
— След малко трябва да се обадя по телефона. Да кажа на Доган и на другите треньори да си разпределят учениците ми. Кой знае дали някога ще мога да се занимавам с тях отново.
— Ще можеш, разбира се. Имаш само счупени кости. Всичко ще зарасне. Няма нищо повече, нали, Дани?
Той мълчеше.
— Дани?
Той посегна към ръцете ми и ме привлече към себе си. Под слънцето очите му светеха в онова тъмносиньо, което ме възхищаваше все така силно.
— Дъки! — Погледът му ме прикова. Дани постепенно си възвръщаше умението да ме хипнотизира. — Защо поставяш под въпрос казаното от мен? Лъгал ли съм те някога? Беше злополука, нищо повече.
Възражението му беше оправдано. Защо се съмнявах в думите му? Нашата връзка почиваше върху абсолютна честност. С изключение на малката принудителна лъжа за родителите му в началото никога не ме беше лъгал.
Внезапно започна да ме мъчи съвестта. Обещах си да му вярвам винаги, както беше досега. Нямах причини да не му вярвам.
— Да, вярвам ти — потвърдих. Навярно размишлявах прекалено много. Автомобилни злополуки се случват всеки ден навсякъде по света, нали?
— Така е добре — заключи доволно Дани. — Да се качим в стаята, Дъки. Рики ще дойде скоро.
Протегна ми ръка и ми позволи да го вдигна. После ме прегърна и ме притисна силно, доколкото позволяваха счупените ребра.
— Не се притеснявай за мен — пошепна ми. — Все някак ще се справя. Сега е важно да се съсредоточиш върху изпитите си.
При тези думи всички тревожни камбани в мен трябваше да зазвънят, ала това не стана. Придържах се към взетото решение и му повярвах. Както винаги.
Останах до края на времето за посещения. Вместо да изляза от болницата обаче, се мотах два часа по коридорите. Накрая се скрих в семейната душкабина и прекарах там още един час. Щом започна нощната смяна и приключи последната визитация, се промъкнах безшумно по тъмните коридори и се шмугнах в стаята на Дани. Той слушаше музика. Зяпна ме, сякаш бе видял призрак. Очите му бяха зачервени и предположих, че е плакал.