— О, значи днес ми е разрешено да седя отпред?
— По изключение. Недей да свикваш.
Дани включи навигацията и аз му казах адреса. От уредбата се носеше епична музика, непозната за мен. Дани намали силата на звука. Изведнъж ме обзе чувството, че трябва да му благодаря. Все пак не е естествено да отведеш в дома си човек, когото едва познаваш.
— Благодаря ти — изрекох тихо. — За това, че се погрижи за мен и изобщо.
— Няма проблем. За в бъдеще обаче пий само каквото ти понася. Най-добре вода.
Дани следваше навигацията и караше доста бързо. Въпреки това се чувствах напълно сигурна и реших да си мълча.
Изведнъж се сетих, че трябва да съобщя на Ванеса какво е станало с мен и че всичко е наред, и ми стана горещо. На телефона ми се появи съобщение:
Успя ли да се прибереш?
Джес? Обади се, моля!
Набързо натраках SMS:
Всичко е наред, Неса. Спах при Дани, сега ме кара към къщи.
Ще се обадя по-късно.
Прибрах телефона и с усмивка се обърнах към Дани:
— Мисля, че твоят приятел Рики здравата е завъртял главата на Ванеса. Надявам се само да не я използва.
— Двамата са достатъчно възрастни, за да знаят какво правят — заяви той.
— Коя е всъщност Кристина?
— Най-добрата ми приятелка. Известно време ще живее при мен.
Реших да се откажа. Така никога нямаше да науча нещо повече.
Пътуването не трая дълго. Дани спря БМВ-то на паркинга пред гостилницата, близо до дома на родителите ми, и дръпна ръчната спирачка. Без да вдигне ръка от лоста, ме погледна с очакване.
— Вече си вкъщи.
Колебливо посегнах към ръката му, понечих да го привлека към мен, да се сбогувам, може би дори да го целуна.
Той издърпа светкавично ръката си, сякаш се бях опитала да го ухапя, и изфуча:
— Остави това.
Загубих ума и дума. Само седях и го зяпах с отворена уста. Той скръсти ръце пред гърдите и зачака.
— Ами… — подех объркана, — аз исках… всъщност… мислех си… аз си мислех…
— Напълно ми е безразлично какво си мислила, Джесика. Довиждане.
Спомних си с каква нежност ме беше милвал по косата само преди няколко часа в леглото. Престанах да разбирам света. Този човек беше живото противоречие.
— Нима сега ме изхвърляш? — попитах обидено.
— Още не, но само след минута.
— Защо изведнъж стана такъв?
Дължеше ми поне обяснение. Той стисна устни и задигна дълбоко, сякаш полагаше усилия да се овладее.
— Чуй ме — заговори малко по-меко. — Съжалявам, ако си ме разбрала погрешно, но аз нямам никакво желание да завържа сериозна връзка и всякакви там дивотии. Животът ми е достатъчно сложен. Нямам нужда от теб в този живот и много бих се радвал просто да изчезнеш.
Усетих болезнено пробождане в областта на корема. Много бързо разочарованието премина в гняв.
— Ти си лицемер, истински жалък лицемер! — изтърсих вбесено.
— Добре — отвърна той опасно спокойно, слезе от колата, заобиколи с бързи крачки и ми отвори вратата. — Настъпи моментът да те изхвърля.
Изскочих от колата, фучейки, и затръшнах вратата.
— Върви по дяволите! — извиках му.
— С удоволствие, но ти ме спираш! — отговори раздразнено той.
Притиснах чантата към гърдите си и минах покрай него с вирната брадичка, без да кажа дума повече. Копнеех да се прибера вкъщи, за да си ближа раните на спокойствие. Щях да започна с най-дълбоката. Още преди да стигна до къщната врата, от очите ми потекоха сълзи на разочарование. Безмълвно оплаках загубата на нещо, което никога не бях притежавала. Вечерта дълго лежах будна, преди да потъна в неспокоен сън.
Тичам по тясна уличка, цялата запотена. Сърцето ми бие в гърлото, пътят пред краката ми се размива. Обръщам се, трепереща от страх. И зад мен пътят се размива и потъва в море от ледено синьо. Стените отляво и отдясно се приближават заплашително към мен и се превръщат в плътна синя мъгла. Синият цвят е навсякъде, обгръща ме и ме лишава от въздух.
ДЕКЕМВРИ 1999
Йорг Пфистерер прочете още веднъж цялото дело, преди да го затвори окончателно. Не, че не знаеше в подробности какво пише вътре. Навярно така му беше по-лесно да си вземе сбогом. Единственото, което правеше нещата по-поносими, беше, че в действителност нямаше да има сбогуване. Това беше чиста формалност.
Повече от пет години придружаваше момчето. Първата година в детския дом, после в охраняваното жилище. Накрая, през лятото на 1996 година, му помогна да се нанесе в чисто ново жилище. Случи се малко след присъдата. Процесът се проточи почти една година. Тежко време за Дани: наложи му се отново да съживи историята и да я представи пред съда. Ала той се бореше смело. Двамата заедно повдигнаха обвинение срещу баща му, минаха през всички инстанции и в крайна сметка спечелиха процеса. Което, естествено, беше справедливо и можеше да се очаква. Всъщност би трябвало да стане по-бързо — престъплението беше еднозначно. Майката на Дани обаче се оказа пречка — тя защитаваше мъжа си и непрекъснато си противоречеше.