— Дъки! Откъде идваш?
— Отвън — пошепнах.
— Аха. Не ти вярвам. Какво направи, та не те изхвърлиха?
— Служебна тайна.
Без да каже дума повече, Дани се отмести към другия край на леглото, за да ми направи място. Точно това негово качество обичах най-много. Никога не ми се караше, когато правех нещо неразумно и необикновено. Напротив, почти винаги се включваше въодушевено. На него също му хрумваха невъзможни идеи. Дори след като загубихме Кристина.
Мушнах се в леглото му.
— Ти си напълно откачена — пошепна той с устни до моите.
— От тебе съм го научила.
Дани се засмя тихо.
— Хубаво е, че копираш най-доброто ми качество.
Въпреки тясното болнично легло и счупените му ребра успяхме да се любим. Дани през цялото време лежа неподвижен по гръб. Времето, когато изпадаше в паника от тази поза, беше безвъзвратно отминало. Междувременно можех да правя с него, каквото си поискам, дори да се опирам върху китките му. Тази нощ внимавах само да не докосвам лявата му страна. Легнах си отдясно и двамата заспахме блажено.
На следващата сутрин сестрата се появи още в пет и се учуди безкрайно, като ни намери двамата в леглото. Изхвърли ме от стаята, аз пак се мотах два часа по коридорите и се върнах за закуската.
Дани сподели храната си с мен, после аз се промъкнах в кухнята и откраднах още нещо за хапване. При тези оскъдни порции човек можеше да умре от глад. Отидох на работа недоспала и се върнах вечерта.
— Кръвната картина е в ред — съобщи ми Дани вместо поздрав. — Влошила се е, но засега е окей.
— Колко се е влошила? — попитах.
— Все още е в рамките на нормалното — обясни кратко той. — Не се налага лечение. Лекарят каза да почакам ребрата ми да зараснат и после пак да си направя пълна кръвна картина при домашния лекар. Дотогава да не мисля за болестта.
— Звучи разумно. Как се чувстваш?
— Тук е смъртна скука. Искам да си ида вкъщи. Най-добре е тази нощ отново да спиш при мен. Ако имаме късмет, ще ни заловят и ще ме изхвърлят.
След шест дни изписаха Дани и аз останах известно време при него. Не ме притесняваше нито дългият път до работата, нито караниците с родителите ми. Денем оставях Лайка при него. Така поне си имаше компания. Двамата правеха дълги разходки. Скоро я научи на всевъзможни номера от рода на „мъртво куче“, „дай пет“ и „пльосни“. Разходките не му бяха достатъчни, но поне времето минаваше. Вечер учехме заедно за моя изпит. Само след седмица вкъщи обаче вече имаше чувството, че таванът всеки момент ще рухне върху главата му.
Бях в кухнята и си правех сандвич, когато той ми извика от дневната:
— Ако досега не съм знаел от какво ще умра, вече знам със сигурност.
— О, така ли? — извиках от кухнята. — Звучи интересно. И от какво ще умреш?
— От скука — простена той. — Категорично от скука.
— Никой не е умрял от скука — отговорих поучително и захапах сандвича.
— Причината за моята смърт ще е скука — настоя той упорито.
Наистина му беше скучно. Иначе прекарваше целия ден в тренировъчния център, сутрин излизаше да бяга, вечер обикаляше с колелото, редовно ходеше на фотосесии. Доскоро Кристина беше винаги близо до него. Почти никога не оставаше сам. Не беше от хората, които седят дълго пред компютъра или телевизора — Дани бе зареден с твърде голяма енергия.
А сега по цели дни седеше в градината на полянката, защото градинските мебели му опираха в ребрата, и четеше книга след книга. С нетърпение очакваше края на седмицата, за да замине за Карлсруе. Възнамеряваше да пътува с такси. Знаех, че няма да ми позволи да го разубедя и ще отиде дори ако се влачи на четири крака и скимти от болка.
Отидох в дневната със сандвича си. Дани лежеше по корем на дивана, главата и ръцете му бяха опрени на пода.
— Какво правиш, по дяволите? — попитах, дъвчейки.
— Йога. Не виждаш ли?
— Това не е йога, а някакво безумие — заявих.
— Добре де, щом така смяташ, ще правя безумия. По-добре, отколкото да не правя нищо.
— Мислиш ли, че тази поза се отразява добре на ребрата ти?
— Отде да знам? — изръмжа той. — Във всеки случай няма да им навреди, нали и без това са счупени. Скучно ми е! Ще умра от скука!