— Обличай се — подканих го. — Излизаме.
Дани се свлече по корем от дивана.
— Ура! Излизаме! Къде ще отидем?
— Ами… в зоологическата градина.
— Дай ми три минути.
— Ще те оставя там. При прилепите. Ще увиснеш редом с тях и ще ти е добре.
— Нямам нищо против — отговори той. — Прилепите са по-добри от тази зловеща скука.
СЕПТЕМВРИ 2002
След фотосесията в Карлсруе Дани получи очакваното одобрение. В началото на октомври възнамеряваха да организират голяма рекламна кампания с плакати. Дани щеше да представи известен парфюм на една от водещите фирми. Това беше върхът на кариерата му. След тази поръчка фирмите щяха да се бият за него. Само с тази фотосесия Дани щеше да спечели много повече, отколкото аз бях получила за една година обучение. Вече имаше предложения за нови договори, но все отлагаше подписването.
Заключителните ми изпити минаха доста по-добре от очакваното. Бях подготвена и се представих отлично. Инстинктът не ме измами. В крайна сметка приключих обучението си с обща оценка 1,8. След дълъг период на мълчание родителите ми отново се отнасяха добре с мен и Дани изпитваше огромно облекчение. Силното му желание да се представя добре на изпита ме вдъхновяваше много повече от изнервящите настоявания на нашите.
— Много добре се справи — похвали ме той и ме прегърна. — Имаш право да си пожелаеш нещо много хубаво.
— Нищо не искам — отговорих. Единственото ми желание беше той да е добре.
— Заслужила си го — настоя той. — Избери си нещо.
— Нали ще ми подариш отпуска в САЩ през зимата? Това е повече от достатъчно.
След дълго обмисляне бяхме решили да заминем в края на годината. От злополуката бяха минали повече от седем седмици, ала Дани продължаваше да се бори със счупените ребра. В началото ежедневно правеше дихателни упражнения, докато не започна да диша нормално. Въпреки болките всяка нощ спеше на лявата страна. За съжаление рентгеновата снимка беше отчайваща. Две ребра си оставаха счупени, другите две имаха дълбоки пукнатини. Лекарят му препоръча да се щади повече, но да не взема болкоуспокояващи, за да усети веднага кога се е претоварил. Освен в болницата, Дани не беше употребявал болкоуспокояващи и напълно се бе отказал от спортуването. Незнайно защо, това не бе помогнало. Струваше ми се странно, защото при него раните и счупванията зарастваха бързо и безпроблемно.
В събота сутринта закусихме и той седна на компютъра. След малко ме помоли да отида при него. Седнах в скута му и погледнах към екрана. Беше отворил сайт на борса за автомобили.
— Избери си — подкани ме той.
— Какво да си избера?
— Кола, Дъки, какво друго?
— За какво ми е кола? Нали си имам?
Дани въздъхна и изруга. Защо схващах толкова трудно?
— Аз имам нужда от кола — обясни ми той. — Трябва да съм мобилен, иначе ще превъртя.
— Защо тогава искаш аз да си избера? Две ли ще купиш?
Изнервен, Дани се обърна към мен. Никога не го бях виждала така раздразнен.
— Нарочно ли го правиш?
Поклатих глава и той пак въздъхна.
— Добре, запиши си го в главата: искам да си купя кола, но да я одобриш и ти, защото един ден ще стане твоя.
Постепенно осъзнах за какво става дума и пак се направих на глупава. Откъде се беше взел този песимизъм?
— Защо да ми даваш твоята кола? Нали я искаш за себе си?
Дани ме избута и стана.
— Би трябвало бавно, но сигурно да се примириш с факта, че няма да живея вечно — прозвуча опасно спокойно гласът му.
— Дани… Има ли нещо, което не знам?
— Защо никога не правиш, каквото ти казвам? Защо просто не си избереш някоя от проклетите коли? — сопна ми се той.
— Защото не искам проклета кола! — отвърнах с още по-злобен тон.
Защо в последно време Дани постоянно ругаеше? Преди не чувах такива думи от устата му. Преди се шегуваше, смееше се, правехме глупости. Откакто си отиде Кристина, той започна да ругае.
Днес си спомням онзи ден и изпитвам силно съчувствие към Дани. Разкайвам се за поведението си. Той искаше да ми купи кола, защото ме обичаше и желаеше всичко, което притежава, да остане за мен. Аз обаче се инатях и отказвах да приема, че той няма да кара тази кола, докато я даде за скрап. Сега ми се ще просто да бях отишла с него и да бяхме избрали новата кола заедно. Не защото така щях да се сдобия с нова кола, а за да му доставя радост и да му помогна. През този ден обаче исках само той да престане с ужасното си черногледство.
— Добре — отсече обидено Дани. — Тогава ще купя кола, която харесва само на мен. А ти ще вземеш каквото има.