Безмълвно му обърнах гръб и се прибрах в жилището.
ОКТОМВРИ 2002
Счупените ребра не зарастваха. Вместо да се щади, Дани отново започна да бяга сутрин. Ожесточено се опитваше да заживее постарому. Въпреки това седмиците се точеха безкрайни. В началото на октомври ми заяви нетърпеливо:
— Отивам в тренировъчния център. Ще опитам да поработя поне малко. Идваш ли с мен?
Обзе ме недобро предчувствие. Дани имаше болки дори когато се качваше по стълбите или чистеше с прахосмукачката. Засега не биваше и да мисли за бойни спортове. Знаех обаче, че не мога да го разубедя, и се съгласих.
— Ти ще караш — отсече той и ми подаде ключовете от колата.
— Крайно време е да преодолееш страха от шофиране, Дани.
След злополуката той отказваше да шофира, когато седях до него. Нямах желание да карам новото БМВ (тайно го определях като боен кораб) и намирах отказа му за безсмислен — когато беше сам, шофираше съвсем спокойно.
— Не ме е страх да шофирам, страх ме е да не стане злополука, когато ти си до мен — поправи ме той и се настани на другата седалка. Денят не беше подходящ да обсъждаме тази тема. Очаквах, че Дани ще преживее разочарование в тренировъчния център, и не исках да го товаря допълнително. Достатъчно трудно щеше да преодолее факта, че се налага да почака още, докато отново започне да упражнява любимия си спорт.
Въздъхнах и седнах зад волана. Трябваше да призная, че колата вървеше превъзходно. Само дето се чувствах в нея като изгубена.
Щом влязохме в центъра за бойни спортове, настроението му веднага се вдигна. Запъти се право към задната част, където бяха двата ринга. Постарах се да не гледам към ъгъла, където двете с Кристина често седяхме и го наблюдавахме.
Доган дойде при нас и прегърна Дани. Много пъти се беше обаждал да пита как сме и кога най-после ще отидем в центъра.
— Имаш ли десетина минути за мен? — попита Дани. — Ще проверя дали мога да се движа.
— Разбира се, Дан. За теб винаги. От седмици те чакам.
Доган наистина се зарадва да го види. Дани беше най-успешният му ученик и най-добрият треньор.
Доган стъпи на тепиха и се преметна презглава над въжетата, както някога правеше Дани. Този начин за качване на ринга беше традиция при тях. В този момент изпитах омраза към Доган заради това представление.
Дани свали обувките, чорапите и пуловера и се качи на ринга доста по-елегантно. След кратко загряване започнаха двубой. Още в първите секунди разбрах, че няма да се получи. Дани нямаше дори най-малък шанс. Съсредоточаваше цялата си воля в изключването на болките и не бе в състояние да нанесе нито един удар. Освен това беше твърде бавен, кондицията му бе пострадала забележимо. Левият крак винаги е бил най-ефективното му оръжие, сега обаче не съумяваше да го вдигне достатъчно високо. Доган се държеше повече от милостиво, въпреки това още след първия слаб, съвсем не сериозен удар Дани вдигна ръка за прекъсване.
— Какво става, Дан?
Доган се наведе загрижено и огледа ученика си с внимание. За него беше непонятно, че Дани не успява да парира атаките му и сам да нанася удари.
Дани дишаше тежко и беше силно изпотен. Опря гръб на въжетата и помоли:
— Дай ми кратка почивка.
Трябваше да събере силите си и да се мобилизира.
— Още не си оздравял напълно — установи Доган.
— Продължаваме — настоя Дани и даде знак за следващия рунд.
Само след минута получи удар и се олюля. Възползва се от случая да приложи най-добрата си тактика: имитира лоу кик[19] с десния крак и заби пета в прасеца на противника. Той се опита да блокира удара и Дани го ритна с левия крак в слепоочието. Успя да си вдигне крака и улучи, но в същата секунда извика от болка. Силата на собствения му ритник го отхвърли назад, той се олюля и изгуби равновесие. Отново извика и падна по гръб върху тепиха.
— Наред ли е всичко?
Доган коленичи до него и му подаде ръка да се изправи. Скрих лице в ръцете си и се опитах да задържа парещите сълзи. Дани, моят Дани, който преди година и половина се бе разправил без усилие с петима противници, лежеше по гръб с разперени ръце и не можеше да стане. В този момент осъзнах с абсолютна увереност, че той никога няма да си възвърне предишната форма.
Дани не позволи на Доган да го изправи на крака. Все пак у него беше останало нещо неразрушимо и това бяха твърдата воля и неукротимата гордост. Щеше да ги запази до смъртта. Щеше да намери начин да умре свободен и непречупен.