След известно време той се върна и седна до мен. Нежно приглади косата ми, за да открие лицето.
— Съжалявам — заговори. — Не ти казах само за да не си провалиш изпита. Не искам да разруша живота ти.
Направих се на заспала и пренебрегнах паренето в гърлото. Опитах се да спра напиращите сълзи. През всичките тези седмици той е бил съвсем сам със съзнанието за болестта и със страха си — и всичко само заради тъпия ми изпит! Чувствах се ужасно зле и много ми се искаше да умра на място.
Без много да се церемони, Дани ме вдигна на ръце и ме занесе в жилището.
След шест дни отидохме в болницата. Дани бе поискал домашният лекар да го изпрати там. Тръгнахме със събрания багаж в мрачно настроение. В болницата планираха няколко кръвни проби, които да изпратят в голяма лаборатория, различни рентгенови снимки на главата и на ребрата, които продължаваха да му причиняват болки, още компютърна томография и магнитно-резонансна томография[21] Смятаха да го изследват от главата до петите, за да открият причината за пълната загуба на контрол през август. Допълнително възнамеряваха да започнат с терапията ВААРТ. В най-добрия случай тази терапия щеше да се пребори ефективно с вируса и да доведе до изчезване на обусловените от ХИВ симптоми и до дългосрочно стабилизиране на имунната система. Дани смяташе това за ненужно, понеже нямаше симптоми и не очакваше промяна, само странични действия. Домашният лекар го бе посъветвал да се подложи на тази терапия, защото при последния тест в болницата Т-лимфоцитите бяха паднали под 250. Лекарите решават кога да се започне терапия винаги според цифрите, а не според физическото състояние на пациента. Дани го намираше за безсмислено и изложи аргументите си. Аз обаче настоях — с твърдата вяра, че терапията ще спре болестта. Щом той не вярваше в успеха, нека поне аз да вярвам.
Отидохме заедно в стаята му, все така в мълчание, и разопаковахме вещите му. Дани имаше късмет — второто легло в стаята беше празно.
— Мразя да съм тук — проговори той посред мълчанието.
— Ще се подложиш на лечение, без да противоречиш!
Този път щях да се наложа. Ако не искаше да се скараме, трябваше да остане в болницата.
Дани изплези език, впери поглед във върха на носа си и ме имитира. Грабнах един от бананите на масата и го метнах към него. С облекчение установих, че все още притежава някогашните рефлекси — преспокойно улови банана в полет. Бях свикнала да хвърлям срещу Дани какво ли не, без да се страхувам, че ще го ударя. За в бъдеще навярно щеше да се наложи да внимавам повече при подобни акции.
— Страхотно — изсъска той. — Сега пък ме замеряш с маймунска храна. Какво ще е следващото? Сигурно ще започнеш да ми даваш котешки консерви?
Открай време се отличаваше с черен хумор, но преди в думите му нямаше толкова цинизъм.
Още същия ден му взеха безкрайни кръвни проби. Навярно съществуваше правило да търсят дрога у пациентите с ХИВ, защото му изследваха и урината. Дани не беше вземал нищо от доста дни насам и си инжектираше хероин само под кожата, но в лабораторията откриха следи от наркотика. Почти се зарадвах, че са ги намерили, защото той никога нямаше да си признае доброволно, а аз бях твърдо убедена, че това е важно за лечението. Вечерта щяха да започнат с терапията ВААРТ. Щяха да му поставят дозите интравенозно, защото така били по-поносими.
Появи се медицинска сестра и ни се представи с името Регина. Висока и стройна, с дълга тъмна коса, най-много пет години по-възрастна от Дани. Той я хареса от пръв поглед и аз се окуражих още повече. Длъжен беше да се подложи на тази терапия, нищо, че не я одобряваше.
Останах до вечерта. Проследих как сестра Регина постави катетъра във вената. Автоматично посегна към лявата ръка, въпреки че Дани си служеше по-скоро с нея. Той обаче не каза нищо.
Бях наясно, че сигурността е на първо място, но ме заболя сърцето, когато сестрата сложи еднократни ръкавици, преди да забие иглата във вената на Дани.
Всички се държат така, сякаш е заразен…
Наистина е заразен, мина ми през главата.
— Това ще остане, докато сте тук, Дани — каза му сестрата. — Ако започне да ви боли, просто ми кажете и ще сменим ръката.
Това никога нямаше да се случи. Дани щеше да понася болките със здраво стиснати зъби, без да се оплаче нито веднъж.
Сестра Регина окачи системата на Стойката, свали ръкавиците и нежно помилва Дани по ръката. Дружелюбен жест, който се е запечатал в паметта ми. Вероятно защото болничният персонал твърде рядко показваше човешки чувства. С изключение на сестра Регина всички го третираха като обект, дошъл за изследване, а не като човек, който отчаяно се надява на помощ.