— Компютърната томография откри нещо.
— Какво? — Не бях в състояние да кажа нищо повече. Гласът ми се пречупи.
— Още не се знае. В петък следобед ще ми направят магнитно-резонансна томография и ще се изясни. Дотогава ще търсят вируси в нервите. Предполагат някакво възпаление.
— Добре! — Заповядах си да дишам спокойно. — Без паника. Да изчакаме магнитно-резонансната томография. Ако е възпаление, не е страшно. Възпаленията се лекуват.
Дани кимна.
— Лекарите казаха ли, че е лошо?
Защо крещях?
— Казаха само да изчакам. Те самите не знаят какво е.
Прекрасно. Предстояха ни два дни в неизвестното. Как ще понесем чакането?
— Окей. Аз съм тук. Йорг също ще дойде. Ще му кажа да присъства.
Дани кимна отново, борейки се с напиращите сълзи.
— Не си го представях така — зашепна той. — Прехвърлил съм в ума си всички начини да умра. Белодробно възпаление, туберкулоза, даже грип. Най-големият ми страх беше да не получи онзи гаден сарком на Капоши. Нямаше да понеса болестта ми да стане видима за другите. А сега се оказва нещо съвсем различно. Ще умра от мозъчен тумор.
— Кой говори за тумор? Нали са ти казали, че е възпаление? То се лекува.
Дани дишаше тежко.
— Джесика — взе ръцете ми в своите и ме погледна умолително, — страх ме е от онова, което ще дойде. Полудявам от страх!
И аз! Повярвай, и аз!
— Не си сам. — Стиснах ръката му и се приближих плътно до него. — Ще се справим заедно. Каквото и да стане, аз оставам с теб. Не си сам.
Дани изхълца. Вдигна колене към гърдите, сложи глава върху тях и заплака. Раменете му се тресяха неудържимо. Не спираше да плаче. Безпомощно го милвах по гърба и по косата.
Никой от двама ни не чу почукването на вратата и Йорг просто влезе. Като ни видя, ужасно се разтревожи.
— Намерили са нещо при компютърната томография — обясних.
— По дяволите! — изруга Йорг.
Дани се взираше мълчаливо пред себе си.
— В петък следобед ще му направят магнитно-резонансна томография, тогава ще узнаят повече.
„Моля те, ела и ти“, оформих с устни и той кимна.
Йорг седна на леглото и прегърна Дани. Тази проява на привързаност предизвика нови, неудържими хълцания. Дани си поемаше въздух с мъка и се закашля мъчително.
— Ще повикам сестрата — реши Йорг. — Да му дадат успокоително.
— Глупости! — изфуча Дани. — Не ми трябва успокоително. Не мога ли поне да си порева на спокойствие, нали така и така ще пукна!
Отново ставаше циничен. Великолепно!
Йорг го хвана здраво за рамото и го погледна пронизващо.
— Имаш право да ревеш, колкото искаш — каза му той. — Но щом свършиш, ще се стегнеш и няма да се предаваш. Разбрано?
— И каква полза от всичко това?
Йорг го раздруса почти грубо.
— Искам да чуя дали си разбрал!
— Да, разбрах — подсмръкна Дани, а аз отново се учудих колко добре Йорг съумява да се справи с него.
Насред мислите ми иззвъня болничният телефон на нощното шкафче. Дани поклати глава, за да ни даде да разберем, че не иска да говори, затова Йорг вдигна.
— Ало? — обади се той. — Момент, ще го попитам. — Натисна копчето за заглушаване на разговора и пое дълбоко дъх. — Обажда се баща ти.
— What the fuck? Откъде знае, че съм тук?
— Навярно от майка ти.
— Аха! А тя откъде знае къде съм?
— Тя ти е майка, Дани — настави Йорг. — Трябваше да й кажа. Дадох й възможност да те посети.
— Е, още не е дошла!
Дани отново се задъха. Ресниците му бяха мокри от сълзи, очите му кръвясали.
— Какво иска от мен онзи? — Дани посочи отвратено към телефона.
— Каза, че искал да говори с теб.
Дани протегна ръка и размаха пръсти, за да покаже на Йорг да му даде телефонната слушалка и да изключи копчето за заглушаване.
— Да — изръмжа той в слушалката, послуша малко и заключи: — Ти си гаден мръсник! Ще се видим в ада!
И хвърли слушалката върху телефона.
Някак си успях да преживея дните до петък. Движех се като в транс, прекарвах цялото време при Дани, нощем тайно спях при него.
След успешно положения заключителен изпит мама и татко ме поканиха на ресторант. Чакали ме напразно почти два часа, многократно се опитвали да се свържат с мен по телефона. През това време аз бях в болницата и си бях изключила телефона.
— Какво става с теб? — Междувременно този въпрос се бе превърнал в стандартен за майка ми.
Отговорих както винаги:
— Нищо.
Какво бих могла да й кажа?