Йорг поиска да ме закара вкъщи при родителите ми, но аз нямах сили да им обяснявам къде съм си оставила колата. Затова ме откара в жилището на Дани. Остана през цялата нощ при мен, поспа няколко часа на дивана. Какво щях да правя без него? Веднъж Дани бе казал, че Йорг е най-доброто, което е можело да му се случи, и беше напълно прав. Макар че отдавна не му беше настойник, не му плащаха нищо и въпросът вече не го засягаше, той беше винаги до нас. Бях му безкрайно благодарна, защото без него Дани и аз щяхме да сме съвсем сами в света — вече го бях изпитала. Без Йорг през онази нощ щях да полудея — сама в жилището, където доскоро бях толкова щастлива. Някога тук беше пълно с живот и смях. С добро настроение и жизнерадост. С Кристина и Дани.
През няколко минути се опитвах да се свържа с Дани, но той не вдигаше. От отделението ми казаха, че са му дали нещо да заспи. Бяха го обездвижили.
Едва следобед на следващия ден ми позволиха да ида при него. Йорг ме откара в болницата още сутринта и отиде на работа. Обеща да се върне вечерта. През цялото време ходех неспирно по коридорите. Не намерих сили дори да си прибера ключа от колата в чантата, защото трябваше да се държа за нещо. Едва не превъртях. Най-после ме пуснаха да вляза.
Дани седеше в леглото, скръстил ръце въпреки катетъра, и се взираше през прозореца.
Сестра Ангела беше при него и му говореше успокоително.
Къде е сестра Регина?
Предпочитах да видя нея вместо колежката й. И двамата не я харесвахме особено.
— Хайде, стига, Дани — усмихна му се нежно тя. — При нас не е чак толкова лошо. Всички ще дадем най-доброто от себе си, но вие трябва да се оставите в ръцете ни и да се подчинявате.
О, не! Вътрешният ми глас моментално вдигна тревога. Грешно избрани думи и напълно погрешен тон.
Дани и без това беше объркан и разстроен. Не би могъл да понесе такава натрапчивост.
Тя му намигна доброжелателно и излезе от стаята. Дани мълчеше, но аз виждах как умът му работи. Челюстите му се движеха като мелница.
— Моля те, Дани, недей да правиш глупости — казах му тихо.
Сякаш натиснах някакво копче. Той отметна завивката, стъпи на пода и измъкна инфузионната игла от ръката си. За малко притисна възглавницата в свивката на ръката, за да спре кръвта.
Простенах и посегнах към китката му, но той вдигна отбранително ръце.
— Остави ме, моля те.
Подчиних се. В такива моменти беше най-добре да го оставя на мира, защото така и така не ме допускаше до себе си. Сега нямаше да говори с мен. Познавах го отдавна и достатъчно добре и знаех какъв е.
С бързи движения Дани си събра нещата в чантата, навлече суичъра и напъха краката си в маратонките. После излезе от стаята. Примирено закрачих подире му. Той се насочи към стълбите и в края на коридора попадна точно в ръчичките на сестра Ангела.
— Къде отивате, господин Тейлър? Трябва да останете в леглото!
— Отивам си вкъщи. Дайте да подпиша документ, че си тръгвам на своя отговорност.
Сестра Ангела се усмихна любезно, но категорично.
— Не, не. Никъде няма да отидете. Няма да го допусна.
— Само се опитайте да ме спрете — отвърна предизвикателно той.
Тя реагира на минутата и понечи да го улови за рамото. Дани просто продължи напред. Ангела обаче не се отказа. Хукна след него, хвана го с две ръце и го задържа. Трескаво извика на друга сестра да доведе главния лекар.
— Пуснете ме — кресна Дани, но тя не се отказа.
Видях как лицето му се промени. Гневът отстъпи място на надигаща се паника. Дани се почувства като заловен див жребец. Внезапно ми дожаля безкрайно за него и посегнах към китката на Ангела.
— Оставете го на мира, по дяволите — изкрещях и грубо я издърпах от него.
Дани ми хвърли бърз, много благодарен поглед, взе ключа на колата от ръката ми и хукна надолу по стълбата.
— Вие не сте ли жена му? — сопна ми се сестра Ангела.
— Да, аз съм.
— Защо тогава му позволявате да си тръгне? — Тя смръщи чело и затропа по пода с болничните чехли. — Единственият му шанс е тук. Иначе ще умре.
— Той и без това ще умре! — изревах в отговор. Едва се удържах да не я ударя. — А щом желае да умре извън жалката ви болница, решението е негово!
Появи се главният лекар. И аз побягнах надолу по стълбите, излязох от болницата и се опитах да го настигна. Колата ми вече беше изчезнала от паркинга.